Начало География.бг Вижте кои китни градове честват свой празник на 5 септември

Вижте кои китни градове честват свой празник на 5 септември

20
0

Главинѝца е град в Североизточна България. Той се намира в Силистренска област и е в близост до градовете Тутракан и Дулово. Градът е административен център на община Главиница.

От 7 септември 1984 г. Главиница е със статут на град и общински център, който включва в състава си 23 селища.[ Старото му име (до 1942 г.) е Асват кьой.

Легендите и спомените, грижливо пазени и предавани от едно поколение на друго, не оставят съмнение, че още от далечни времена тук е имало селище, но безспорни източници, които да документират миналото на Главинишкия край, почти не съществуват или са твърде оскъдни. Плодородната местност, богатите гори и близките изворни води давали на хората сигурност, че тук ще имат поминък. Своя отпечатък върху главинишката земя са оставили траки и римляни, а десетилетия по късно – мохамедани, турци, черкези и българи.

Преданията разказват за съществували и изчезвали по време на войни, епидемии или по други социални и обществени причини селища. Една от легендите е за съдбата на Асваткьой по време на чумата, която през миналия век покосила местното население. Оцелелите били принудени да изоставят домовете си и селото запустяло напълно. Едва години по-късно някои от тях отново се завърнали в своя край. В спомените, пренесени през времето, се пази и друго предание, което разказва, че от смъртоносната болест успели да се спасят само младеж и девойка, които след време дали нов живот на селището.

По баирите около землището на днешна Главиница изникнали поселищата (махалите), населени главно от мохамедани пастири. Привлечени от природната благодат на околността, свои жилища построили турци и черкези. Селото е именувано Сваткьой заради образуващите се всяко лято блата.

Спазвайки порядките на Османската империя, в долината е изградена джамия. Около нея постепенно се оформя новото селище Асваткьой, което около едно столетие просъществува под егидата ѝ. Асваткьой се превежда като селото на главните, личните, първенците.

В края на миналия и началото на този век в района се появяват и други заселници.

С министерска заповед от 1942 година селото е преименувано на Главиница. При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Асваткьой е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

******

Суворово е град в Североизточна България

Паркът пред общината

При Освобождението името на селото е Козлуджа, като според историка от началото на ХХ век Васил Миков това е турцизирана форма на по-старото Козица[2]. През 1934 г. селището е преименувано на Новградец (Заповед 2820 на Министерство на вътрешните работи и народното здраве от 09.08.1934 г., обн. в ДВ, бр. 109 от 14.08.1934 г.)

Хора от Новградец по време на събора във Варна, 28.08.1939

Сегашното име Суворово (Указ 288 на Президиума на Народното събрание от 17.06.1950 г., обн. в ДВ, бр. 144 от 20.06.1950 г.) е в чест на руския пълководец Александър Суворов (1748 – 1800), който печели Битката при Козлуджа на 21 юни 1774 г., решила изхода на Руско-турската война от 1768 – 1774 г. В това сражение Суворов овладява височина в тила на турския лагер, а после с поддръжката на пехотата на корпуса на Каменски разгромява войската на Абдул-Резак. Руснаците губят 209 души, а турците 1200. Тази битка е решаваща за кампанията от 1774 г. и води до сключването на Договора от Кючук Кайнарджа, който освен териториални придобивки за Русия, ѝ дава правото да покровителства православните християни на Балканите.

От 7 септември 1984 г. Суворово е със статут на град.

******

Съединение е град в Южна България. Той се намира в Пловдивска област

Паметникът на Съединението
Паметникът на Съединението

Старото име на град Съединение е Голямо Конаре.

ОБЩИНА СЪЕДИНЕНИЕ 1

В древността земите са били населени от траките, за което свидетелстват множеството надгробни и други могили. При редица археологически разкопки в района са открити старинни монети и древни съдове от IV–III в. пр.н.е.

При избухването на Балканската война един човек от Голямо Конаре е доброволец в Македоно-одринското опълчение

Атанас Иванов от Голямо Конаре, четник на Иван Наумов – Алябака. Източник Държавна агенция „Архиви“

******

Сопот е град в Централна България, област Пловдив. Той се намира на 5 km западно от град Карлово.

Централният площад на Сопот

Като населено място историята на Сопот започва преди около 3 хилядолетия. В чертите на самия град и в землището му са открити останки от поселищен живот още от времето на старожелязната епоха (халщатска култура), но има основания да се допусне и по-ранна датировка, тъй като станалата прочута напоследък със златните си съкровища халколитна (каменно-медна) култура „Дъбене“ отстои само на 7 km от Сопот. По времето на Одриското царство съществуват най-малко 3 поселища в землището на града. За това красноречиво говорят откритите в района на гара Сопот находки от монети на тракийските владетели Севт II и Севт III, а също и на Филип II Македонски, Александър Велики, Филип III Аридей и Лизимах. Открити са както бронзови, така и сребърни монети от едър номинал – тетрадрахми. В следващите няколко столетия животът не прекъсва, което се доказва от находки както от самия град, така и от околността му. Под самия днешен център на града лежат масивни римски руини. Такива има и в м. „Кайряка“ – това са останките от т.нар. крепост „Триъгълника“ (наречена така поради формата `и във вид на равностранен триъгълник). Пак от онова време е откритият римски некропол, който вече се намира в чертите на града. Намерените в некропола монети и артефакти го датират във II – V век.

След нашествията на готите (гетите) поселението се премества на изток в местността „Света Tроица“, където са открити монети и предмети от времето на императорите Зенон и Анастасий. Животът тук продължава до IX – X в., като има открити останки от манастир. През X – XI век градът се мести на днешното си място. От онова време е църквата „Св. Богородица“ (Горната черква), опожарена през 1877 г. от турците, днес превърната в параклис „Покров Богородичен“. Част от населението остава в предишното селище в м. „Св. Троица“, друга част се заселва в подножието на Аневско кале. Така се образуват 3-те основни квартала на средновековния град Копсис, който според византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин е бил столица на владенията на братята Смилец, Радослав Смилец и Войсил. Смилец дори успява да се възкачи на престола на българските царе и управлява през 1292 – 1298 г. Името Копсис, с което е споменат градът във византийските хроники, е точното гръцко съответствие на старославянското „сопот“ (улей, тур. „чучур“).

Името на града произлиза от праславянската дума „сопотъ“ – шумящ поток, извор

Сопот се споменава и под другото си име – Акче клисе (т.е. Бяла черква), с което име градът е записван във всички османски регистри до Освобождението, и с което е описан в романа Под игото“ на Иван Вазов. Въпреки всичко българското население продължава да употребява името Сопот, както се вижда от запазени записи из църковни книги, най-ранната от които е от 1585 г.

******

Вѐтово е град в Северна България, област Русе

Vetovo station.jpg

Ветово е древно селище. Споменава се в османотурски извор от 1530 г. като част от Никополския санджак.

По време на Балканската война през 1912 година 3 души от Ветово се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение[1].

До Освобождението във Ветово живеят много малка част българи. Първата компактна група българи идва във Ветово през 1880 г. от село Топчии, Разградско (общо 14 семейства). После през 1880-те години идват и други български семейства от селата Нисово, Костанденец, Божичен, Осенец, Кривня, Иваново, Червен. Татарите (кримски татари) идват във Ветово още след Кримската война (1853 – 1856). Ветовският краевед и поет Димитър Христов Ковачев (Димитър Вятовски) допуска, че има още няколко вълни през 1860-те. Обща характеристика на селото прави Емине Махмудова Абдиева (1858 – 1954), жителка на Ветово, през 1870-те години: Село Ветово е било разположено само в махала Долна и в част от сегашната махала Копеле. В него живеели няколко фамилии: Караахмедови, Кьомюрджиеви, Махмудови, Пехливанови, Карапанлиеви, Писанцалиеви, Янъкови, Камберови и други… Тогава тези фамилии са ползвали само два кладенеца, които по онова време се намирали в края на селото.

Предполага се, че първото училище във Ветово е турското училище, но от кога е съществувало не се знае. Първоначално обучението ставало в джамиите, където е имало специални стаи. Сред първите учители в турското училище е Сали Пехливанов. От 1 януари 1947 г. Частното турско основно училище става Държавно малцинствено турско основно училище „Назъм Хикмет“. През 1880 г. в селото е основано и първото българско училище, което се помещавало в частна къща. Пръв учител бил даскал Минчо, който бил учител и шивач. Други учители в това училище са били Станчо Друмев Джамбазов (1882 – 1883) и Иван Пинтев (1883). През 1884 г. започнало строежът на сградата на училището, като средствата се осигуряват от дарения. През 1885 г. строежът е завършен и учебната 1885 – 1886 г. занятията се провеждат в новото училище. На 22 декември 1900 г. в сградата пламнало пожар, което унищожило всичко. През 1912 г. поради нарастващия брой на учениците възниква и първоначалното училище „Христо Ботев“. През 1920 – 1921 г. е открита и прогимназията „Васил Левски“, която на 5 септември 1953 г. се обединява с начално училище „Хр. Г. Данов“ под името НОУ „Васил Левски“. На 1 януари 1960 г. НОУ „Васил Левски“ се обединява с НОУ „Назъм Хикмет“. Друго училище, което е съществувало във Ветово е Допълнителното земеделско училище, разкрито на 5 ноември 1939 г.

Народно читалище „Селска пробуда“ е учредено в с. Ветово на 22 февруари 1909 г. като член на Русенския околийски читалищен съюз и Върховния читалищен съюз. Читалището има библиотека и читалня, урежда сказки и четения, литературно-музикални вечеринки и утра, театрални представления, вечерни и неделни образователни и професионални курсове. В читалището се организират художествени и промишлено-стопански изложби, екскурзии за членовете. По време на Първата световна война читалището временно прекратява дейността си, поради мобилизацията на всички членове, но на 22 декември 1918 г. тя е възстановена. Читалище „Селска пробуда“ продължава дейността си и след 1944 г. До 1950 г. издръжката на читалището идва от наемите на читалищните ниви. През 1954 г. читалището се преименува на „Н. Й. Вапцаров“.

Джамията, намиращата се в центъра на града, е построена около 1667 г. Нейното минаре е срутено след земетресението от 1977 г. През 1903 г. с общи усилия на всички етноси от Ветово е построена църквата „Св. Иван Рилски“. През 1925 г. е построена т.нар. „Татарска джамия“.

Към края на XIX в. и началото на ХХ в. във Ветово се създава местната структура на политическата партия БЗНС (през 1899 г.) от Стойко Йорданов и Станчо Андреев. През 1900 г. главно в Североизточна България се провеждат масови протести на селяните, които се противопоставят срещу натуралния данък, въведен от правителството на Тодор Иванчов (1899 – 1901 г.). В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4 – 5 хиляди души от съседните села, включително и от Ветово.

Идеите на комунизма във Ветово идват с Георги Михайлов Георгиев (Арабаджи Георги), преселил се в селото от Осенец през 1903 г. Друг разпространител на идеите на комунизма става Ганчо Кошовски, завърнал се от САЩ през 1910 г.

Във войните за национално обединение – Балканските (1912 – 1913) и Първата световна (1915 – 1918), ветовчани дават общо към 101 жертви.

******

Борово

Борово (старо име: Горна Манастирица, също и Горазд, а в още по-ранен период и Балабанлий) е град в Северна България, намира се в Област Русе и е в близост до град Бяла. Градът е административен център на община Борово.

В землището на град Борово са открити уникални предмети от сребърно тракийско съкровище (известно като Боровското съкровище) и тракийска гробница от IV век пр.н.е. Между селата Батин и Горно Абланово са намерени доказателства за наличието на стар римски път.

Първи сведения за селото има от 1657 г., когато се споменава с името Чифлик манастир. В последващите години се нарича Горна Манастирица, Горно Манастирци и други подобни варианти.

По време на Руско-турската освободителна война в с. Брестовица, което сега е в границите на община Борово, е бил разположен щабът на руската армия. В Борово има събрани експонати в музейна сбирка: над 14000 предмета от традиционния бит и култура с тракийски, римски, гръцки, славянски и прабългарски произход-монети, керамика, носии, оръдия на труда и др. От 7 септември 1984 г. Борово е със статут на град.

Сребърно тракийско съкровище от Борово

Тракийското сребърно съкровище от Борово се намира в Националния исторически музей в София, но е най-известният паметник на културата, открит при археологически разкопки на територията на общината. Копие от него може да се види в Русенския исторически музей. Настоящото общинско ръководство има идея да изработи копие на съкровището, което да експонира в местната историко-етнографска сбирка. Същата ще бъде създадена през настоящия мандат 2011 – 2015 г.
Съкровището е открито през 1974 г. по време на есенна оран в местността Сиври тепе, на 2 км от град Борово от Трайчо Великов Стоев. Представлява царски ритуален сребърен сервиз с позлата, състои се от пет съда – три ритона с протоме на бик, кон и сфинкс, каничка и купа. Датиран е към ІV в. Пр. Хр. Надписите на два от ритоните и на каничката споменават името на тракийския цар Котис /383-359 пр. Хр./

Каничка


Най-интересният съд е каничката, нейната дръжка не е била открита, но подобно на ритоните и тя най-вероятно е използвана като смесителен съд. Траките размесвали виното с вода за ритуални цели. Фигуралната украса не само я прави неповторим артефакт, но носи много информация за ритуалните действия, свързани с празниците на Дионисий. До отвора на дъното са разположени три водоплаващи птици, според Китов – лебеди. В тракийската митология водоплаващата птица е медиатор между световете на живи и мъртви. Следват два фриза – първият показва сцени от култа към Дионисий, в пира вземе участие митологичния герой Херакъл; във втория са разположени сподвижниците на бога – вакхани и сатири.

Ритон-сфинкс
Ритон-кон

Ритоните пречиствали ритуалната смес от вино и вода, правили я свещена. Изображенията на ритоните също са свещени – компилация от невидимия и видим свят. Сфинксът е може би най-популярният съд от съкровището. Той възхвалява мъдростта и силата – главата е на жена, тялото на лъв с крила. Вторият ритон е с протоме на кон – свещеното животно на траките, а третият – на бик, симвлоизиращ силата. Образът на бика в тракийската митология се поставял редом с този на Великата богиня, той символизирал мъжкото начало в природата и се свързвал с оплодителната енергия на слънцето.

Ритон-бик

Последният съд е блюдо с две дръжки, захванати посредством апликации на брадати сатири. На дъното на блюдото се открива интересна сцена – митично животно – крилат грифон с тяло на лъв и глава на орел, напада сърна.

Блюдо

Според Георги Китов Боровското съкровище може: „по най-категоричен начин да се определи като тракийски /паметник/”, който съчетава животински и човешки изображения и илюстрира пътя на стиловото и сюжетно развитие от геометризъм към реализъм.

wikipedia.org; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук