Начало История.бг Стоян Михайловски: Българинът не е свободен, той е само освободен

Стоян Михайловски: Българинът не е свободен, той е само освободен

16
0

„Никак не би му подхождало да го нареждаме до други имена, особено когато те са сподобени с по-голяма обществена далновидност или с по-даровито перо, защото той, неукротим и в предугажданата си заслуга, хаплив и в наложеното му смирение, е като чуждата мисъл – примамва те най-много, когато ѝ се противиш – споделя проф. Атанас Натев. – Неговата възхвала на просветата се знае и от децата, ала той пръв се усъмни в добродетелността на науката, която прави и топове. Той бе моралист, закъснял за Европа, но подранил за нас. Една твърде българска драма, достойна за световната литература. С цялото си същество залагаше на истината и никога приживе не се оказа прав, затова го наричам Неприспособимия, иначе го знаем като Стоян Михайловски.“

Публицист и общественик, поет философ и сатирик, майстор на баснята и епиграмата, Стоян Михайловски (7 януари 1856 – 3 август 1927) е един от най-хапливите и разобличителни писатели на „покварените ценности“ на Следосвобожденска България. Автор е на голямата сатирична поема „Книга за българския народ“, публикувана на страниците на списание „Мисъл“ през 1897 година – произведение, което наред с неговите басни, се нарежда сред най-значимите му литературни постижения. „На всички страдалци, на всички унижени, онеправдани и угнетени посвещавам тази сатирическа сбирка, в която им показвам какви средства употребяват деспотите, за да увековечат властта си“ гласи предшестващото послание на поемата, а съдържанието ѝ алегорично разкрива черти от образа на Фердинанд и Стамболовото управление. Творбата, с която обаче Михайловски остава трайно в нашето литературно наследство, е стихотворението „Кирил и Методий“, отпечатано през 1892 година и създадено като „проект за български всеучилищен химн“.

Стоян Михайловски е роден в Елена в будния възрожденски род Михалюви. Баща му, Никола Михайловски, е виден книжовен и обществен деец, а чичо му, чието мирско име носи, е големият православен духовник Иларион Макариополски.

След като завършва класното училище в Търново, младежът е изпратен в Цариград по настояване на чичо си Иларион, където следва в Императорския лицей „Галатасарай“. Негов съученик там е Константин Величков. Цариградското обучение обаче далеч не отговаря на патриотичната мисия, която младият български възрожденец смята, че трябва час по-скоро да подеме в кипящата борба за събуждането на народа.

В литературния живот на страната писателят навлиза със своята поема SuspiriadeProfundis („Въздишки от ада“), написана през студентските му години във Франция, където, освен юридическия факултет, посещава и лекции по философия и литература, история и древни езици.

Де Профундис е любимият псевдоним на Михайловски. С него той подписва и своите епиграми – жанр, на който наред с баснята е първомайстор в българската литература. „Бухал и светулка“ и „Орел и охлюв“ и до днес ангажират вниманието у най-младия читател, защото тяхното изобличение е насочено към слабости от общочовешки характер.

През 80-те и 90-те години на 19-и век писателят е най-активен в своята обществено-литературна дейност. През този период той печата стихосбирката Novissimaverba („Нови думи“), пише сатирата „Нашите писачи и газетари“, „Философски и сатирически сонети“ и др. Става популярен с хапливия си език, който никога обаче не е самоцел, а форма на утвърждаване на морала и нравствените принципи, които осмислят човешкото съществуване. Непреклонен пред своите идеали, Михайловски често бива възприеман в интелектуалните и политически среди като костелив орех.

Михайловски издава сборника „Книга за оскърбените и онеправданите“ – последната му книга, в която критическото око на автора към реалността е така изострено. След това печата „Източни легенди“ – кратки разкази, в които използва източни мотиви за конкретизиране на житейските си възгледи. Огромен скандал предизвикват „Потайностите на българския дворец“ – статия от 4 януари 1904-а, която има характер на политически памфлет и заради която получава условна присъда.

Това е и последното дело, и в буквален и в преносен смисъл, в неговия бурен обществен живот и един от най-шумните съдебни процеси в началото на 20-и век. В заседателната зала няма място дори за кореспондентите, процесът се следи от цялата българска общественост. Писатели и публицисти, сред които Антон Страшимиров и Кирил Христов, излизат в негова подкрепа, а защитната си реч Михайловски започва с думите на Гамбета: „Аз не ида като подсъдим да слушам присъда, а да обвинявам!“

До последния си час остава верен на своите принципи, далеч от присъщата на човека суета и неукротим в търсенето правилните екзистенциални въпроси.

„Българинът не е свободен, той е само освободен“ – тази мисъл, подхвърлена на път в бележниците на Михайловски, е в известен смисъл програмна за цялото му дело – казва проф. Натев. – Непостигната свобода той си представяше естествено като противотяло на тогавашния примитивен капитализъм у нас, а старото просветителство бе загубило притегателната си сила, упование и същевременно извор на съмнения бе за него човекът.“

Анна Капитанова – bnr.bg; rodbg


ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук