Царица Сююмбике в плен на руския цар Иван Грозни. Художник Иляз Файзулин.
В историята е останало името на последната българска царица на Казан – Сююмбике, което е еквивалент на името Люба, от “Сюю“ – “любов“. Приставката “Бике“ просто означава “Жена“, “Госпожа“, “Дама.“ Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на сина й. На 2 октомври 1552г. руските войски превземат Казан и го разрушават, а жителите му подлагат на жестоко клане. Царица Сююмбике е отведена в руски плен.
В летописът „Казанска история“, написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий в Търново през 1393г., и тя е била основна духовна опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната срещу Русия. Отивайки пред мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае: „Досега аз бях ханска съпруга – ридае тя – а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“
Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: „О, нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!“
