Руфинка болна легнала на високана планина, никой до нея немаше сал стара и майчица. Тя си Руфинки думаше: – Руфинко, моя дощеро, мила ли ти е рубана, рубана още либено? – Майчинко, мила и драга, не ми е мило любено, ам ми е мила диньоса, че са е пролет пукнала, всичко от земя излиза, пък я ще в земя да влеза. Иди ми, майчо, порукай мижова Фатма да дойде, да си и придам, майчинко, моено либе да води, моена руба да носи….
