Гена Димитрова е родена на 6 май 1941 година в село Беглеж, Плевенско. Началото като певица се поставя още в детските години, когато нейният талант е забелязан от първия ѝ учител по музика – Иван Генков, който ѝ предрича бляскаво бъдеще.
С оперно пеене започва да се занимава в гимназията. С гуменки и почти в носия пристига в София на приемни изпити в Държавната музикална академия. Пее „Хей Балкан ти роден наш“. Приета е веднага. За да може да се издържа, работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията, за което е подигравана от по-заможните си колежки. „Сега вие ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден може би вие ще миете нейните“ – коментира именитата вокална педагожка Лиляна Жабленска. Завършва Държавната музикална академия през 1964 година при водещия вокален педагог Христо Бръмбаров.]
През 1964 – 1966 година е в майсторски клас в Музикалната академия, след което става стажант в Софийската опера, където изпълнява няколко малки роли, а през 1966 година е и на специализация в известното Оперно музикално училище към миланския театър „Ла Скала“. Големият ѝ успех идва на 27 декември 1967 година с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.
През 1970 година Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което заминава на двугодишна специализация в Театралното училище към „Ла Скала“[1] при Ренато Пасторино, Енца Ферари и Рената Корозио, по време на което участва в конкурси и оперни постановки в различни градове на Италия. Победител е в конкурса за оперни певци в Тревизо, на който кандидатите представят ролята на Амелия от „Бал с маски“ на Верди. През 1971 година е на турне във Франция с италианска оперна трупа, представяща операта „Силата на съдбата“ от Джузепе Верди. Краят на стажа ѝ е в първите дни на 1972 година, когато изпълнява в „Ла Скала“ Амелия, заедно с Пласидо Доминго и Пиетро Капучили.[
През следващите години Гена Димитрова се налага като една от водещите изпълнителки в Италия. Сред по-важните постановки от този период са Тоска в „Тоска (опера)“ на Джакомо Пучини във Виенската опера през 1978 година, Джоконда в „Джоконда“ на Амилкаре Понкиели в Арена ди Верона през 1980 година, Абигайл в „Набуко“ на Верди в Арена ди Верона през 1981 година, Турандот в „Турандот“ на Пучини в Арена ди Верона през 1983 година.
Най-успешният период в кариерата на Димитрова е десетилетието след 7 декември 1983 година, когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“ в „Ла Скала“, в която участват също Пласидо Доминго и Никола Мартинучи.[ През този период тя изпълнява с голям успех Турандот, лейди Макбет в „Макбет“ и Америс в „Аида“ на Верди в „Ла Скала“ и лейди Макбет на фестивала в Залцбург през 1984 година, отново Абигайл в „Ла Скала“ през 1986 година, Турандот в „Метрополитън Опера“ през 1987 година. През същата година е победител в международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.
Гена Димитрова провежда майсторски класове в консерваториите на Атина, Рим, Будапеща, София и др. Работи с млади таланти, организира техни участия и концерти и участва като изпълнител на техните концерти. Едни от нейните ученици са Елена Баръмова и Байса Дашням.
Гена Димитрова умира на 11 юни 2005 година в Милано.
Мисли, споделени от Гена Димитрова
„ЖИВОТЪТ е една светкавица, една светкавица в тъмното. Животът, както казват италианците, е едно показване от балкона… Имат много хубави поговорки. Аз например винаги си я повтарям тая: „Когато Господ ти затваря една врата, Той ти отваря порта, но трябва да почакаш…“
„ЗЕМЯТА се смалява в моя живот… като малко кълбо. Вземаш самолета, пътуваш 26 часа, от Австралия до Рим, да кажем, и го гледаш кълбото като на екран. Или пътуваш от Япония през Сибир. Или над Китай. Или отиваш към Канада, към Ванкувър, и виждаш тия гребени, тия планини страхотни. И си даваш сметка, че си сам сред пет милиарда такива като тебе и че не можеш да живееш за себе си само: заради най-близкия, заради някого живееш, заради хората, които обичаш.“
„МОТИВАЦИЯТА ми в живота… Всеки трябва да има някакви правила и аз от години живея по тези правила. Там, където има омраза – да нося обич. Там, където има обида – да нося прошка. Там, където има несъгласие – да внасям разбиране; където има съмнение – да внасям вяра; където има грешка – да докажа истината. Където има безнадеждност – да нося надежда; където има тъга – радост; където е тъмно – да открехвам светлината.
Винаги търся начин да утешавам, вместо да бъда утешавана. Да разбирам, вместо да бъда разбирана… Да обичам, вместо да бъда обичана. Това е една моя молитва на свети Франциск… Аз много рядко съм търсила и в мъката си да бъда утешавана. Слава Богу, че Господ ми е дал достатъчно сила.“
„И остава ОПЕРАТА… една територия, която владееш. Знаеш ли, нация, която не протежира талантите си, е престъпница. Защото, не знам даваш ли си сметка, но като си тук, ти завладяваш за България територията на тази държава, макар и за два часа. Владееш я не само за себе си, повтарям, а за чест на твоята нация. Ти си параход под знамето на България. Ами, ако ще да си с не знам какъв паспорт, не знам кой гражданин, ти си българин.
„С тая кръв и ти си гордост на тая нация. НИЕ СМЕ БЪЛГАРИ. И няма от какво да се срамуваме. Ние само чест сме дали на България. Един живот е много малък и аз мисля, че главното, за което съм дошла на този свят, съм го свършила. Живяла съм честно и направих нещо от тоя глас. Може би, можех да направя повече, но не е зависело от мен. Много повече можех да направя. Но това, което зависеше от мен, го свърших.“
bnt.bg; wikipedia.org; rodbg
