Начало История.бг На 17 юни 2002 г. е починал ген. Добри Джуров. Дъщеря му...

На 17 юни 2002 г. е починал ген. Добри Джуров. Дъщеря му разказва за него…

780
0


Проф. Аксиния Джурова: Баща ми се срина, когато видя бивши офицери да ровят в кофите за боклук

Не можем да си позволим да оставим точно такъв свят на поколенията след нас

Спомените ми за него в ранното детство са много оскъдни, защото той или отсъстваше от къщи, или се прибираше късно, когато ние с братята ми бяхме вече заспали. Спомням си как в Сливен, един от многобройните ни пристани в периода 1947-1956 г., в неделя на обед отивахме до казармата, където беше и щабът на армията, и го чакахме да се приберем в къщи заедно. Той се чувстваше добре сред войниците, по-късно разбрах защо майка казваше, че татко е бил роден за военен. Аз смятам, че той имаше и още една голяма страст – историята и географията. Последната вероятно бе резултат от самата професия – познаваше всяка река, планини, върхове, села и паланки и държеше и ние да ги знаем. Като пътувахме с него, през цялото време ни изпитваше и не дай си боже нещо да сме забравили. Историята не само я познаваше, но и докрай четеше и се интересуваше от книгите, които излизаха, като в по-напреднала възраст коментираше понякога с мен отделни събития. Беше строг, но справедлив, каляваше ни непрекъснато да издържаме на студ, нещо, което лично трудно постигах, обожаваше футбола и спорта въобще. Имаше много строг, спартански режим – ставаше сутрин рано, можеше да си свериш часовника по него, тичаше на стадиона, по-късно започна да играе тенис, правеше дълги планински преходи с нас и с випускниците от армията и като си помисля само как тогава нямаше тези дрехи, се чудя как не сме били непрекъснато болни. Не даваше да се оплакваме, дори и нещо да ни боли. Обичаше в малките часове, в които си беше в къщи, да играе с нас – да се борим, да свири на хармоника и дудук. Татко беше спартанец и съм благодарна за начина, по който ни възпита и подготви за изпитания, каквито животът не ни спести, наравно с радостите.

Добри Джуров със синовете си Спартак (вляво) и Чавдар

– Малцина знаят, че той е учил в семинарията. В какво вярваше баща ви – освен в светлите идеали, които определиха съдбата му на борец?

– Като сирак от войната татко, както и други деца на загинали бащи по време на Първата световна война, е имал привилегията да учи в семинарията. За мен това беше един от много ползотворните периоди в неговото оформяне, не само по линия на знания и на една богата лексика, с която той, смея да твърдя, се отличаваше, но и заради етичните и морални добродетели, които по-късно пренесе вкъщи. Както вече споменах, татко е израснал сирак, на два пъти след загубата на първия си баща е имал бащи, които също са починали – единият в 1923 г., другият в 1943 г. Живял е, и докрай живееше, в разбирателство  със своите още 9 братя и сестри – доведени, родени и преродени – и тази съдба, а по-късно и участието му в съпротивата срещу фашизма, е дооформило неговия стоицизъм и борбеност. В какво вярваше татко? В идеала за един по-добър и справедлив живот, живот без бедност и мизерия, живот с идеали. За него един от редките моменти, в които го видях да се срине, бе, когато видя негови бивши офицери, които той имаше като свои деца, да ровят в кофите за боклук, и когато видя с очите си развала на българската армия, на която посвети живота си. И още нещо, татко не обичаше насилието, била съм свидетел на неговите реакции при различни кризи, винаги казваше, че насилието и оръжието са последното средство, което трябва да се използва за решаването на проблемите, т.е. към него трябва да се прибягва тогава, когато всички останали средства са изчерпани.

Генерал Добри Джуров (вторият отляво надясно) с министрите на отбраната на страните-членки на Варшавския договор

– Някъде казвате, че с братята ви сте възпитавани в липса на чувство за страх. Как ставаше това?

– Не помня татко да е проявявал пред нас страх, това ни помогна и ние да си изградим бариери срещу него, да не потънем в страха в моменти на изпитания. Но в моето детство, в което съм се оформила, страховете не дебнеха от всеки ъгъл, както сега. От какво можеше тогава да те е страх? От непознато куче на улицата? От горски духове, за които си говорихме в детските лагери през лятото, на които ни изпращаха още на 4-5 годинки, от лоши хора с извратени навици, които тогава бяха малцина? Ние живеехме в своеобразен природен рай, играехме до насита на улицата, но като че ли не сме го осъзнавали тогава.

Професор Аксиния Джурова

Влечението към изкуството на Средновековието дължа на татко. В малкото щастливи свободни дни той ни водеше по манастирите, даже сме и пренощували там и той винаги си откриваше по някой съученик от Семинарията. А когато татко учеше във втората си академия в Москва, ни беше направил план кои музеи и забележителности трябва да посетим и това неминуемо възбуди в мен интереса към изкуството. Често са ме питали защо се занимавам със средновековно и съвременно изкуство. Аз растях като доста опърничаво дете и с татко, с когото ми се струва, че по характер много си приличахме, спорехме до край. Като повечето от децата обичах да споря, да не ме убеждават, а сама да стигна до истината, въобще никога не съм имала желание да се движа по течението.

Интервю на Христо КУФОВ

nabore.bg; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук