Авторът на този материал вече не е между живите, но неговото слово остава живее след него. Никола Гигов написа този текст специално за „Десант“ две години преди да си отиде от този свят. Разказът е за завещанието, оставено му от неговия баща Антон Гигов – уникална скица на боевете при Булаир от 26 и 27 януари 1913 г.
От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като
български войник – цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после
майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги
работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ.
А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това
беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с
детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха
кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско
любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни
родния си край!
Ако искаш да си жив, помни умрелите…
И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра
четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И
четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не
иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх
Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището
намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по тях – има поверие, че ако
майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да
загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито
веднъж не видяхме майка си.
Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк
на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая
към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските
войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския
полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към
Одрин и да помогне на обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български
войници срещу 50 000 турска войска.
На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия.
Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в
шинелите. Беше ни забранено да палим огньове, но ние ги запалихме.
Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад
поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да
режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска
ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди.
Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма
Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил.
Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена
змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру
чифлик. Там атаките следваха една след друга.
Щиковете ни окървавяха.
Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен
бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове,
викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки.
Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв.
Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се
вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия.
Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913
година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и при
чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че
пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и
турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.
Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един
наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият
подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика:
Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при това кървави. Той издаде заповедта
„Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:-
Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две
морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет
века врагът е нахлул, за да пороби Родината.
Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното
предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме
избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще
дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем
с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож!
Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия
сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.
Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни
щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска.
Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме
страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в
обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи
поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая
коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна
дажба.
Кое тогава ни караше да умираме с песен?
Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите
панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от
вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше
скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на
победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя –
скицата на боевете при Булаир.
Автор: Никола Гигов
desant.net; rodbg
