Начало Култура.бг Любовта води талантливия руснак Владимир Смирнов в България

Любовта води талантливия руснак Владимир Смирнов в България

730
0

В речника за думите в българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа.

През 1994 година „по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело.

По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее…

Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, който смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол.

„Сбогом, приятели” (1970)

Филмът „Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 година. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма и публиката се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят „Тримата мускетари”, „Сезонът на големите дъждове” „Оливър Туист”.

– „ В мюзикъла по Чарз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 година в Черногорск, Сибир. /Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва/. Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят.

Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си момиче на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. / Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина./

Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в „Театъра на комсомола”.

Но въпреки успешното начало, на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър. И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по-погубената в родината му кариера.

Както пише вестник „Над 55” , при пристигането „ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чийто панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 година руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата „Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото. Идват успехите и с тях завистта. Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек.

Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, напуска семейството си и отива при жената, който ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт. Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 година. Богдана остава човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.


С Невена Коканова във филма „Най-добрият човек, когото познавам “ (1973)
В Младежкия театър


Изповед

Стига сте ни връщали в пещерата!


… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха „Добър ден“ и аз казвах „Добър ден“. Аз от там почнах да се уча. … Сега?

Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма „Добър ден!“ Е, тук-таме някой познат… някой приятел – „Как си?“, ама така, от единия тротоар до другия.

Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма от къде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България.

Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г., когато Владимир Смирнов навършва 55 години.



Blitz.bg; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук