Начало Вяра.бг „Обичай всички – пази се от всеки!“ – свещ. Ясен Шинев

„Обичай всички – пази се от всеки!“ – свещ. Ясен Шинев

620
0

Ние сме обречени на общуване. Призовани сме към живот и сме поставени в среда от хора, които имат и трябва да имат отношение към нас. Затова и въпросът за нашите отношения с тях е колкото значим, толкова и болезнен. Длъжни сме да намираме пътища един към друг и дори да създаваме мостове, върху които да придвижваме малките си, но уникални светове. Всеки човек, независимо дали си признава или не, носи в себе си вътрешната жажда да преоткрие другия, да се потопи в атмосферата на една различна личност. Всеки, който и да е той, има нужда от любов и разбиране. Ние, християните сме призовани да не живеем сами за себе си, а да протегнем ръце към света и да му предадем благовестието на Спасителя. Повече от всички да разчупим печата на личната си самодостатъчност и да озаряваме с Неговата светлина. Християнството е мисия сред този свят, който от „создание мира“ е потънал в своето самопроклятие. Христос е Цар на Мира и Любовта и призовава всички свои искрени последователи да предадат Неговия Нов завет на жадното за познание човечество. Затова ние, които сме повярвали в Него и сме решили да го последваме по тесния път към Царството Божие, трябва да преодолеем болката и неблагодарността, и да сеем Неговото Свято Слово. От мига, в който един търсещ дух бива озарен от Неговата светлина и посетен по милост от божествената благодат, той е обхванат от неописуем вътрешен възторг. Иска да прегърне целия свят и да благовести на всички, без значение колко различни са те и дали са готови да се докоснат до Него. Тогава пламенно обяснява, проповядва, предава, вдъхновен от небесния огън, който свети в неговото сърце.

Но след първоначалното изливане на благодатта, човек постепенно започва да се успокоява, да притихва и да навлиза в себе си. В това ново благодатно състояние вижда нещата още по-трезво и реално. Започва да различава сенките и полусенките в общуването си и да се опитва да се пази от клопките на личните си привързаности. Започва да внимава. Стъпва навътре, преоткрива по-дълбоките нива на духовния си свят и започва да отдава внимание и на подводните рифове и рискове в общуването. Осъзнава от гледна точка на горчивия си опит, че не всеки е готов да го приеме и последва, и дори не е склонен да го слуша в това състояние на необикновено небесно вдъхновение. Така става все по-задълбочен и наблюдателен… В грижата и любовта си към своите верни, Спасителят ги призовава към благоразумие с думите си: “Пазете се от човеците!“ (Мат. 10:17). И това негово обръщение обхваща всичко, което неблагодарният човешки род може да поднесе на тези, на които Бог е отворил духовните очи и които искат да помогнат за обръщането на околните. За всеки християнин е приготвена гъбата с оцет и копие, с което да бъде пронизан между ребрата. Светите отци от всички времена упорито настояват подвижниците на благочестието да бъдат не само пламенни и отдадени на делото, но и внимателни, дори предпазливи в отношенията си с околните. Всички те, колкото и да са различни в своята самобитност и личен подвиг, изискват от верните да развият в себе си това особено чувство и да проявят духовна разсъдителност, за да не бъдат изкушени. Озарени от прозренията на Светия дух и обогатени от събрания духовен опит, те им препоръчват всяка нова духовна стъпка нагоре по духовната лествица да извършват под духовно ръководство. Във всичко да проявяват послушание, практическо смирение и да отчитат особеностите на всяко предизвикателство и личност. Всеки от нас е потопен в своята лична немощ и се движи близо до ръба на падението. Всеки християнин води война на два фронта – вътрешен и външен, и прилича на човек, който се придвижва върху въже, опънато над пропаст. Духовният опит ни учи, че дори една вредна мисъл или прикосновение с недобронамерен човек, може да има не само негативно отражение, но и да доведе до отстъпление. Затова трябва да се проявява разсъдителност в упражняването на всяка християнска добродетел. Въпросът за практическата мисия на всеки вярващ е не само основополагащ, но и болезнен. Ние сме призовани да благовестим. Но въпросът е по какъв начин?  Знаем, че светът е един същ и няма нищо ново в него. Винаги е бил свърталище на демони и носи горчилката от разочарованието за всеки, който иска не само да се спаси, но и да протегне ръце за спасение на потъващите в блатото на греха. Но ако в личния си живот всеки от нас може да подбере хората, които да допусне до себе си си, в широкия спектър на общуване това далеч не е така. Преди векове държавите са били обвързани с религията, и малко или много общественото мнение се е формирало от доктрината на Светата Църква. Тя е била в центъра на общественото внимание и всички по убеждения или поне от приличие са се съобразявали с нея. Но сега, в условията на динамична глобализация, нейният глас е приглушен или оставен в периферията на общественото внимание. Нещо повече – умишлено е заглушаван или подложен на обругаване и подигравки.

Особено на работното място, което е средоточие и сблъсък на различни характери и егоистични интереси. Хората са често безпощадни в преследването на личните си цели и с присмех се отнасят към онези, които са по-толерантни или по-широко скроени като личности. Към всичко това се прибавят и нашепванията на демоните, които по всякакъв начин се стремят да ги настройват срещу последователите Христови. А те, водени от чистия пламък на живата вяра, невинаги могат да боравят достатъчно рационално с обхвата от реакции спрямо определена житейска ситуация или спрямо своите колеги и съекипници. Това ги поставя в една особена беззащитна позиция. Защото те трябва не само да се въздържат от проява на отмъщение за посегателствата срещу тях, но и да не отговарят на провокациите и подигравките. Нещо повече – длъжни са да прощават и да се молят за всички недобронамерени. Най-важното е самите те да бъдат жив пример за лично и обществено поведение на мястото, където са поставен от Бога. В този дух е и наставлението на Спасителя: “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния Ваш Отец“ (Мат. 5:16). Но едновременно с това православният трябва да е трезв и внимателен, защото клопките от врага на човешкото спасение са навсякъде. Един от изповедниците на благочестието на 20 в. и новоканонизиран светец – св. Серафим Богучарски, изрича загрижено: “Колкото и да са любезни колегите ти и тия, с които си имаш работа, не се поддавай и не напускай позицията на сериозност и почтителна студена обноска. Помни, че и най-малкото ти разпускане, интимничене, фамилиарничене и свободно държание ще те направят за гавра, ще те лишат от всякакъв авторитет, достойнство и тежест.“ (“Душеполезни поучения“). А на друго място той просто назидава: “Никому не се доверявай и не откривай сърцето си!“ Тези на пръв поглед смущаващи напътствия са резултат от огромния му опит като духовник, позицията и мисията, които е имал  в България. Като представител на Руската Православна Църква тук, той  десетилетия наред е изпълнявал мисията на изповедник и дипломат от най-високо ниво. Това го е поставило в контакт с много хора от различни съсловия и му е дало реалната възможност, от висотата на особения му социален статут, да наблюдава и анализира всичко около себе си като спектър от отношения .

св. Николай Велимирович

В този дух е и посланието на св. Николай Велимирович, изречено по същото време, но на различно място. Тогава той е бил духовен глава на Охридската архиепископия (20-те години на XX в.) и като християнин и духовник се обръща към православните с думите: “Дръж всекиму на дистанция, а душата – близо до Бога!“ Тази особена антитеза ясно изразява желанието на една душа да запази извора на вярата чист от пагубните въздействия на другите и техните  чисто човешки съмнения и заблуди. Тяхната намеса може да бъде не само опасна, но и душепогубителна във воденето на личната духовна битка. Ние сме длъжни не само да изпитваме духовете, но и да помним, че всеки от нас може съзнателно или не да съблазни ближния. В известна степен това се отнася и за взаимоотношенията между православните, както в храма, така и в ритъма на динамичния енорийски живот. Всеки повярвал е със собствена физиономия, има особена траектория и води битка в своя окоп. Всеки е боец в нестихващия кипеж на „невидимата бран“, измъчван от своите скрити демони и атакуван отвън от поднебесните духове на злобата. Опитните духовници прекрасно знаят, че всеки е на различно ниво в своето духовно развитие и на различно стъпало на духовната лествица по пътя към Царството Божие. Всяка болна душа изживява по съкровен и неизследим начин своето изцерение, преминавайки от сила в сила през етапите на неизбежната „метаноя“. Неговото духовно развитие зависи от всяка прочетена книга и всеки контакт с духовно лице или мирянин. Въпрос на преценка е до каква степен трябва да го допусне до себе си, без да се предоверява и без да подхожда към него лекомислено. Зрънцето разсъдливост може да бъде онова предпазващо звено, което да преустанови падението и да бъде щит срещу опустошенията, нанасяни от околните. Всеки, който истински е решен да се спаси, преминава през драматичната форма на очистване преди да достигне до своето личностно просветление. Майката Църква като всеобща лечебница „Витезда“, обгръща с изцеряващите си ръце всеки дошъл болен и му предлага точните рецепти за настоящия и за бъдещия живот. Всеки се бори! Но никой не заслужава да понесе осъждане от другите, защото самите те са в същата ситуация на изцеряващи се, които са потопени в своя малък ад. Поради тази причина и в условията на Светата Църква тази борба може да бъде още по-драматична и противоречива. Въпросът за личното благочестие остава открит за всеки и болезнен до последен дъх, защото всеки може да бъде изкушен и подложен на изпитания от Всемогъщия, но и Всемилостив Бог. Особено интересни и препоръчителни са наблюденията на един от великите руски старци на 19в. и светец от последните времена – св. Игнатий Брянчанинов. В своите „Писма“ той споделя своите лични впечатления от духовния живот в тогавашна Русия. Посочва и огорченията си от една голяма част от беседите си с „бележитите“ старци и боговидци из страната и техните напътствия за водене на духовен живот. Вследствие от много срещи и наблюдения от това особено време преди Революцията от 1917 г., той препоръчва на всички искрено подвизаващи се да са лаконични и сдържани към всички други християни, и да не допускат до себе си никого, защото не знаят по какъв начин ще бъдат изкушени. Като тънък психолог и демонолог, той описва редица проявления на „болна мистика“ в недрата на Руското Православие. Нещо особено важно – държи всеки от тях да бъде доверчив единствено към своя духовен наставник, и да изпълнява стриктно и с пълно послушание само неговите наставления. А към всички други да проявява благоразумие и доза съмнение. Всеки от нас е в духовна битка. Ние сме призвани и призовани да я водим като воини на светлината и служители на Царя на Мира и Любовта. Да бъдем посланиците на Бога в този безутешен и потънал в съблазни свят. Но сме длъжни да вършим всичко това с разсъдливост и трезвение, защото срещу нас са се изправили духовете на злобата, които по Божие допущение ще ни атакуват до последен дъх. Затова сме дължи да водим войната не само пламенно, но и мъдро, с прозрение, но и с необходимото внимание към врага на нашето спасение, освободени от лекомислие и самодоволство, като се пазим и ние самите да не бъдем изкушени!

pravoslavie.bg;rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук