„Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може да бъде и вечно мъртъв. Довиждане, човечество, и си опичай акъла!” (Юли, 1994)
Иван Радоев (1927–1994) е не само един от големите ни поети от втората половина на 20-ти век, той беше мислител и гражданин. Малцина знаят, че той свиреше на пиано, акордеон, китара и кларинет, че има музикални композиции. Още по-малко знаят, че е в гимназиалните си години е бил професионален футболист.
Всички, които го познават, помнят, че той беше сладкодумен ироник. Иронията, както знаем, не е в контекста, а в интонацията. Тя е високото изкуство – не „какво”, а „как”! На млади години Иван Радоев е бил саркастичен, сам си го признава, но последните двадесет години от живота му, той беше над злобата на деня.
Няма български драматург, който да е понасял такива дирижирани удари, а той на маса ги разказваше като изкусен фарсьор. И въпреки аристократичното си поведение, казваше, че е селянин. Затова винаги в интервюта, когато отговарям на въпросите от журналистическия лексикон, казвам: „Знам само един интелектуалец. Казва се Иван Радоев. Щастлив съм, че го познавах.”
Боян Папазов
public-republic.com; rodbg