Михаѝл III Шишма̀н Асѐн е български цар от 1323 до 1330 г., основател на царската династия Шишмановци – последна на Втората българска държава.
Той е последният български владетел, който се стреми към установяване на Търновска военна и политическа хегемония на Балканския полуостров. Води агресивна и амбициозна, но опортюнистична и непостоянна политика, която свършва с катастрофалното поражение в битката при Велбъжд, в която царят е ранен и скоро умира.
Син е на видинския деспот и цар Шишман I (предполагаемо куманин по произход) от първия му брак с неизвестна по име внучка на Иван Асен II.
След сключването на мирното споразумение между Шишман и сръбския крал Стефан Милутин през 1292 г. Михаил III Шишман се сгодява и жени (1298 – 1299) за дъщеря му Анна Неда, сестра на следващия сръбски крал Стефан Дечански (и двамата деца на Анна Тертер).
Видински владетел
Съвладетел е с баща си на Видинското царство, а след смъртта му (около 1308 – 1311 г.) наследява владението. Получава владетелско признание с титлата „деспот“ вероятно от българския цар Теодор Светослав, който е вуйчо на жена му Анна Неда и негов втори братовчед – майките им са внучки на Иван Асен II, но от различни съпруги на владетеля: негова баба е Ана-Теодора Асенина, а на Теодор Светослав – Елена Асенина (т.е. женитбите на Иван Асен II са отразявали 2 външнополитически линии – Епирска и Унгарска, според твърдението на дубровнишкия хронист Лукарич).
След ранната смърт на Георги II Тертер (1322 г.), който не оставя наследник, българските велможи избират Михаил Шишман за цар през лятото на 1323 г. Приема името Асен, подчертавайки връзките си с Асеневци и омаловажавайки Тертерци и Смилецовата династия.
Война със Сърбия
През май 1329 г. при крепостта Кримна се провежда нова среща между царя и императора, на която мирът е утвърден. Губейки надежда за разширение на българските владения за сметка на Византия, Михаил III Шишман обръща поглед на запад.
Сръбското кралство, възползвайки се от междуособиците в България и Византия, както и от непрестанните сблъсъци помежду им, успяло да завладее част от териториите им. Михаил Шишман започва подготовка за завладяване на Сърбия, чийто владетел е бившият Михаилов шурей Стефан Дечански. За някои историци Михаил Шишман е единственият български цар (след смъртта на Иван Асен II), опитал се да спре „сръбската експанзия“ и да върне в пределите на България нейните западни територии[3], въпреки че те са завоювани от Византия. За целта през пролетта на 1330 г. той сключва антисръбски съюз с Андроник III. Според повечето предположения крайната цел е пълното унищожаване на Сърбия и поделяне на земите ѝ между Търновското царство и Византия[4]. Михаил Шишман привлича в коалицията владетелите на Влашко, Молдова и черните яси.
Битка при Велбъжд (1330 г.)
На 19 юни 1330 г. българските войски тръгват от Търново, но вместо да се насочат направо към сръбската граница, минават през Видин и София. Обикновено като причина за този необичаен обход се сочи желанието на Михаил Шишман да съедини войската си с тази на брат си Белаур, но тъй като брат му не взема участие в битката, явно във Видин се присъединяват наемниците от Златната орда. Андроник III навлиза в Македония, завземайки 4 малки крепости (Дебрица, Добрун, Габаларион и Сидерокастрон) и се установява на лагер край Битоля, изчаквайки по-нататъшния развой на събитията. От Средец българската войска се отправя към крепостта Земен и я превзема. Стефан Дечански първоначално изчаква своя бивш тъст на „полето край Добрич“ при сливането на река Топлица с Българска Морава, а впоследствие отправя войската си по течението на Морава и през Старо Нагоричане (където в църквата „Св. Георги“ помолва за мир) се разполага на стан в околностите на Велбъжд (днешен Кюстендил).
Повечето изследователи приемат, че войските на двамата владетели са с приблизително равна численост. Според сведенията на Никифор Григора Михаил Шишман разполага с 12 000 български и 3000 „скитски“ воини (татари, яси, алани и власи). Стефан Дечански има на разположение 14 000 души, към които впоследствие се присъединяват 300 (по сведения на Кантакузин) или 1000 (по сведения на Григора) каталани (испански наемници от областта Каталуния). Изчаквайки именно тяхната поява, на 24 юли Стефан Дечански предлага на Михаил Шишман еднодневно примирие. Царят приема, т.к. за войската липсват провизии. Установено е, че Белаур не се присъединява към брат си, както и ловешкият деспот Иван Александър. Тъй като българската войска страда от липса на продоволствия, в деня на примирието тя се пръсва по околните селища за набавянето им.
В това време пристигат тежковъоръжените каталунски наемници. Възползвайки се от изгодната ситуация, кралският престолонаследник Стефан Душан нарушава примирието и атакува лагера на Шишман. Опитът на Михаил Шишман да организира ефикасна съпротива е неуспешен. В битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. войската на Михаил Шишман претърпява поражение, а самият цар е тежко ранен и умира 3 дни по-късно в плен[5]. Погребан е по желание на велможите си в църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, днес в Северна Македония.
Среща в Мраката
По-нататъшното разрешение на заплетения казус около наследството на българския царски престол е решено на среща в Мраката, в която взимат участие Стефан Дечански, Стефан Душан, Белаур и Иван Александър. Стефан Дечански с подкрепата на Белаур успява да наложи на българския престол своя племенник Иван Стефан, син на Михаил Шишман, който е и престолонаследник. Предложението за обединение на двете държави среща съпротивата на Дечански, от което най-недоволен е синът му Стефан Душан, който по линия и на Смилецовци предявява законни претенции за общ търновски престол. Последвалите исторически събития в България и Сърбия са синхронизирани и довеждат на власт Иван Александър и Стефан Душан, като всичко е уредено чрез брака на Стефан Душан с Елена, сестра на Иван Александър.
Битката при Велбъжд има важни последици за историята на Балканския полуостров. В резултат от нея и последвалите я събития Средновековна Сърбия, наричана впоследствие и Душаново царство, се превръща, макар и за кратко, в първостепенна сила на Балканите.
wikipedia.org; rodbg
