През 1905 г. (само четири години след връчването на първата Нобелова награда) в Русе се ражда Елиас Канети. Той е от сеферадо-еврейски произход, но за жалост, когато идва време за връчването на Нобелова награда, той избира да я приеме в името на Австрия. Именно в „Малката Венеция“ Елиас прекарва своите детски години. След това семейството се мести в Манчестър, а с избухването на Балканската война следва установявавен в Лозана и малко по-късно във Виена. Знае трие езика: български, английски и френски като добавя и немски в последствие.
Снимка: By невядомая – [1] Dutch National Archives, The Hague, Fotocollectie Algemeen Nederlands Persbureau (ANEFO), 1945-1989, CC BY-SA 3.0 nl, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20442497
Интересен факт е, че има българско и английско гражданство, докато Нобеловата награда по литература за цялостно творчество се записва в актива на Австрия. За родният си град, творецът ще каже „Всичко, което по-късно преживях, се беше случило вече в Русчук.“. Животът на Канети не може да бъде ограничен с паспорт, той е гражданин на света и като такъв е принуден никога да не може да нарече конкретно място – свой дом. Русе прави голямо впечатление още в най-ранна възраст и оставя ярка следа до края на живота му.
„Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той беше в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика.“
Описанието от нобелов лауреат по литература може само да ни подсказва какъв живот са водели русенци в този исторически период. Това обаче далеч не е всичко:
„За мене е много важно, че в Русе мислят за мен. Споменът за града, в който съм прекарал първите шест години от живота си, след повече от осемдесет години не е загубил нищо от свежестта и пъстротата си. Виждам всичко пред себе си, както беше тогава… Вместо да избледнее, този спомен с всяка година става все по-богат.“
По една или друга причина, литературата в България все още не може да получи това отличие и признание. Докато Елиас се лута из Европа и твори, имената на други родни творци влизат в директен конфликт, макар и те самите да не участват в нея. Куриозен е случаят с Пенчо Славейков и Иван Вазов. Само няколко години, след като Канети напуска България, Алфред Йенсен пише писмо до Шведската академия с номинация в областта на литературата. Изборът му е Пенчо Славейков и неговата „Кървава песен“.
Снимка: By Unknown photographer – http://www.oversattarlexikon.se/artikelfiler/Alfred_Jensen3.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31558457
Правилата за номинация изискват един от предишните носители на престижната награда да посочи друг наследник в определена област.Друг вариант е да бъде забелязан от декана на скандинавския факултет или да бъде номиниран от друг учен и следда разглеждане от Кралскта шведска академия на науките. Следващата стъпка е превеждането на научния труд за оценка и разглеждането от комисия. В случая на Пенчо Славейков и Иван Вазов, творчеството им се разглежда от Шведската литературна академия.
През 1890 г. шведският писател Алфред Йенсен, завършил славянска филология, посещава Черна гора, Сърбия и България. Родината го впечатлява достатъчно, за да издаде няколко пътеписа, но един важен момент за българската литература е запознаването с Пенчо Славейков. Красотата, умерената реч и магията в лириките на поета въздейства силно на шведа и той самостоятелно започва да превежда поезията му на своя роден език. Йенсен е преводач и на „Под игото“. Познанията му, пътеписите и разбирането на славянските езици осигурява място в комисията по литература като експерт.
Снимка: By невядомая – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37271433
Къде е големият и основен проблем в номинацията? Йенсен има своите пристрастия и иска Пенчо Славейков да бъде номиниран от българска страна. Той очаква подкрепа от поне една родна културна институция, но междувременно Иван Вазов също бил спряган за участие. „Под игото“, както и други творби вече са отпътували за Швеция и би трябвало да се разгледат. Междувременно Иван Шишманов пише на Йенсен дали Вазов има шансове да получи наградата и дори не се интересува от факта, че подобен приз ще бъде не само първи, но и очевидно – единствен до този момент за страната. Времето минава, а крайният срок е 1 февруари. Когато българските интелектуалци не предприемат нищо, самият Йенсен прави прецедент и като жури сам номинира Пенчо Славейков. Никога повече в историята на Нобеловите награди няма да има втора такава номинация.
За съжаление, докато Алфред се опитва да представи „Кървава песен“, а Славейков се бори с времето и обещава да я завърши, журито заявява, че се допускат само завършени произведения и автоматично оттегля разглеждането. Това е окончателното поражение на българската литература в битката за толкова впечатляващ приз и далеч не е последен удар. След като кандидатурата е оттеглена, Йенсен получава телеграма, че Славейков е приключил своя житейски път. Фаталната 1912 г. сякаш за миг предлага всичко, което някога творецът е искал да получи и точно толкова бързо го отменя. Краят на тази история завършва в курортното градче Брунате, намиращо се близо до езерото Лаго ди Комо и град Комо.
Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му се пренасят в България. Другият голям „съперник“, ако изобщо можем да го наречем такъв – Иван Вазов умира през 1921 г. Едва ли една награда би променила нещо и за двамата, а и ако разчитаме на успехите и желанията на творците, тяхната единствена мечта е била да се четат и в други страни. Както знаем, произведенията им продължават да се публикуват и превеждат, а това е поне малка утеха за тях и за самия Алфред Йенсен, който продължава да запознава Швеция с българската литературна красота.
chr.bg; rodbg
