На 3 август 1955 г. най-големият български маринист завършва земния си път

През целия си живот Марио ( Марин ) Жеков рисува морето, неговото спокойствие и синева, неговото своенравие, което го превръща в стихия.

Тези „Скали в морето“  не са  картини на Клод Моне, а на българския маринист Марио Жеков. Четката в ръката му улавя уникалния миг, когато светлината, редом с морето, облива скалите на брега и в морската шир. Импресия. Импресионизъм. Красотата е претворена върху платно. Тя е по-вълнуваща от действителната, защо в нея присъстват светлини и багри, невидими за простото око на минувача, туриста или съзерцателя. Очите и ръката на магьосника-художник я предоставят щедро на света – обогатена и необятна.

През целия си живот Марио Жеков рисува морето, неговото спокойствие и синева, неговото своенравие, което го превръща в стихия. Младежките му години са същински роман. Марин Тодоров Жеков е роден на 16 октомври 1898 г. в Стара Загора. Интересът му към рисуването се проявява рано. Родът му изобилства от потомствени художници. Насърчава го неговият вуйчо, художникът Васил Маринов.

През 1917 г.  младежът постъпва в Държавното художествено-индустриално училище в София. През следващата година е мобилизиран и изпратен на фронта. Няколко месеца по-късно попада в плен при Дойран, но един френски офицер бил толкова запленен от таланта му, че го съветва да учи живопис в Париж.

През 1921 г. Марио Жеков е готов да осъществи мечтата си. Заминава за Истанбул с намерение да се качи на кораб за Франция, но спестените му пари се оказват недостатъчни. Остава за известно време в град, където създава хиляди рисунки и акварели. Това е стартът му като маринист. Връща се за кратко в България и работи като художник-изпълнител в Хасковския театър. Скоро отново е в Истанбул, където се прехранва с продажбата на малки пейзажи. Най-сетне потегля към Франция. В късната пролет на 1924 г. Марио Жеков пристига в Париж. От есента е студент в рисувалното училище. За да се издържа, постъпва в малко парижко художествено студио. През 1925 г. е поканен в авторитетната по онова време Централна компания за живопис и декорация и става един от предпочитаните й творци. Изпълнява поръчки за Париж и Ница, като предпочита Ница, за да рисува морето. Там открива Матис, когото смята за магьосник, и фовистите (в превод „дивите зверове“ или „див свят“), художествено течение, просъществувало само през 1905-1907 г.,  което залага на интензивните и наситени тонове като основно изразно средство в живописта. Далеч е от условностите. Хората могат да бъдат с червени лица, а морето рядко е синьо. Екстравагантните  фовисти представляват интерес за Марио Жеков, защото са приемници на импресионистите, а те са неговият идол. Само за няколко месеца създава безброй пейзажи. Успоредно с таланта набира зрялост  и душата му.

През 1926 г. Марио Жеков се връща в България. Заминава за Созопол и Несебър, където неуморно и по-ревностно, отколкото би рисувал любима, ден след ден създава нови превъплъщения на морето. Представя картините си на самостоятелна изложба първо в родния си град, а после в Пловдив. Получава огромно признание – от обикновените хора през ценителите до критиката.

През 1927 г. работи в Пловдивския театър, където е силно увлечен от сценографията. Но в душата си е винаги остава моряк, слязъл да се поразходи по брега, който с удивление открива  колко е различно уж същото, добре познато море.

През 1931 г. отново заминава за Истанбул. Тегли го тамошното море, сякаш по турски по-синьо, по-щедро, по-гостоприемно и тайнствено, когато го обвие утринна мъгла. А и четката вече е по-зряла, предугажда идеите му и покорно ги изпълнява. Така Марио Жеков създава безброй пейзажи – гениални отпечатъци за вечността.

През 1932 г. участва в изложба заедно с варненски художници, а благодарение на познанството си с чеха Ярослав Хокеш през следващата година организира изложба в Прага, която слага началото на международната му известност.

През периода 1933-1936 г. М. Жеков работи периодично за Пловдивския театър и създава множество пейзажи от Стария град. През летните месеци неизменно е около морето. Един след  друг се раждат шедьоври, изобразяващи Созопол, Несебър, Ахтопол, Галата, Емине, Ропотамо, Камчия. Композиции с късчета водна синева, навсякъде различни, но част от любимото Черно море.  Както би казал Ремарк, „отдал се е на троицата – море, небе и слънце“.

През 1934 и 1935 г. открива две изложби в София, посрещнати с възторг. Няма друг български художник, който така добре да усеща характера и нюансите на морето. През 1934 г. големият майстор на акварела Константин Щъркелов казва с вълнение: “В тези дни тревожни, в тая късна есен, дъждовна и студена, дошъл е един момък от край бреговете на нашето море да ни открие душата си… Поет по душа, той слага смелата си четка на платното и търси там своето настроение…” Името му е Марио Тодоров Жеков. През 1936 г. художникът заминава за Дубровник. Адриатика го пленява. Остава там почти цяла година. В Дубровник създава най-съдбовните си творби. Усеща, че са най-добрите от всичко изживяно и нарисувано до този момент. Става все по-популярен. Най-щастливата година от живота му е 1937.  Десетки галерии с гордост излагат неговите картини. В Белград, Загреб, Будапеща, Букурещ.

През 1938 г. се връща в България. Донесъл е множество ескизи. Някои превръща в неповторими платна. Не спира да работи. Става все по-изобретателен, по-вглъбен в любимото море, по-съвършен. Понякога работи спокойно, понякога емоцията го пришпорва и твори с бясна скорост.

От есента на 1940 г., след връщането на Добруджа, със сълзи на очи рисува Балчик, Калиакра, Каварна и Шабла. През 1941 г. отскача до Гърция, за да отдаде почит на ведрата, безжалостно огрята от слънцето, изпълнена с музика и поезия морска шир. Увековечава Кавала и остров Тасос, Самотраки, остров Хиос. Не пропуска и Охридското езеро.

През 1943 г. организира най-мащабната си изложба, апотеоз на десетилетия сякаш на шега сътворени шедьоври.

Промените в България след 1944 г. му се отразяват зле. Чувства, че страната ни е загубила свободата си, а той – своя устрем. Отново намира кратка утеха по крайбрежието, до стария приятел, непокорното и неподвластно на политически събития море. Но талантът, ако не е секнал, вече е прекършен…

Въпреки празнотата в лявата половина на гърдите си организира още една голяма изложба през 1947 г., с която отбелязва 25 години творческа дейност. През 1948-1949 г. участва в подготовката на рекламни брошури за българското Черноморие. Е, звучи малко като „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?!“

Завършва земния си път на 3 август 1955 г. като най-големия български маринист.

Силвия Колева

priorities.bg; rodbg