Честита 80 годишнина на Иван Налбантов – войник, за когото театърът е генерал

За него учениците му казват, че е от онези актьори, които не са се уморили с годините да търсят и да са любопитни към предизвикателствата на професията. Ветеранът Иван Налбантов, който преди седмица бе удостоен с награда „Аскеер“ за цялостно творчество, издава простичката рецепта срещу рутината в занаята: самият занаят. Всяка сутрин, като се бръсне и се гледа в огледалото, артистът е един и същ, но всяка вечер на сцената той е някой друг.

„В продължение на 2 часа ти не си ти. Човек свиква с тоя начин на живот. Как ще се самозалъгваш, е твой проблем. Ако ти не можеш да излъжеш себе си, не можеш да излъжеш и публиката, защото театърът е красива лъжа. Светът там е уж истински, но е „направен“ и точно в търсенето на спектакъла е същинското удоволствие. Ако се срещнеш с талантливи режисьори, става по-лесно…“, казва големият актьор. А той се е срещал с едни от най-добрите: Леон Даниел, Крикор Азарян, Красимир Спасов, Асен Шопов, Иван Добчев, Пламен Марков, Анджей Вайда, Леонид Варпаховский…

Да попаднеш в точното време на точното място се нарича късмет. И след 2-те години по разпределение в Сливен той каца на рамото на младия Налбантов: приемат го в театъра, за който си е мечтал просто да мине по сцената в някой спектакъл, па макар и в роличка без думи.

Разпоредителките във Военния вече са свикнали да пускат студента без пари на втори балкон, за да гледа по десетина пъти любимите си постановки. През 1963 г. неговият професор Кръстьо Мирски се „престрашава“ да му повери образа на най-младия герой в „Апостолът на свободата“, драма в мерена реч от Магда Петканова. „И тази пиеса изведнъж ме постави от студентската скамейка редом с Иван Кондов, Иван Янчев, Никола Гълъбов…“, спомня си Иван Налбантов. Не след дълго към тях се прибавят и имената на Васил Михайлов, Наум Шопов, а какво изпитание е за по-неопитен актьор да дели сцена с тези свещени чудовища! Но младокът се справя – и така повече от 50 години, в които дава плът на десетки забележителни характери в театър „Българска армия“.

Парадоксално, обаче хората го разпознават най-вече когато проговори с оня глас, който навремето Леон Даниел определя като „дърварски“.

Неслучайно доц. Налбантов дълги години е преподавал сценична реч в НАТФИЗ: сред многото други ярки гласове неговият никога не остава анонимен. „Защитавам тезата, че в Театралната академия трябва да преподават само действащи артисти и режисьори. Няма особена теория в тоя занаят. Няма нищо ново, което може да бъде измислено. Имам чувството, че добрата ми връзка със студентите идва от това, че техният учител все още не е слязъл от сцената“, предполага той. И доверява, че рядко греши при намирането на необработени бисери сред мънистата от кандидат-студентското множество. „На младия човек трябва да му дадеш криле, той после сам ще лети.

И Асен Блатечки, и Валката Йорданов бяха резерви, когато ги приемахме. А в края на първия семестър те командваха класа. Да откриеш артиста е по-важно, отколкото да го обучиш“, убеден е театралният педагог, който към днешна дата води четвърти актьорски випуск в Пловдивския университет. „Отидох в Пловдив, защото там ми дадоха актьорски клас. Щеше ми се вече да преподавам актьорско майсторство, а не само сценична реч“, признава маестрото. Възпитаниците му с обич го наричат Фадър, а един от най-даровитите – Петко Петков, дори се е издигнал до директорския пост на прогресиращия Габровски театър.

Той е наясно, че обществото има къса памет за артиста максимум 3 поколения: първите са щастливи, че са го открили, вторите – че са го гледали, а третите го изпращат.

За следващите остават само някакви сенки от екрана… „Но актьорът не бива да се сърди. Всяка вечер, когато заслужава, той си получава духовната награда от залата, когато почнат аплодисментите. Така че да не драматизираме – той си получава когато трябва каквото трябва, стига да го заслужи“, категоричен е носителят на „Аскеер“. И разказва една скорошна история, когато играл Златил от „Боряна“ в Първомай с театър „Перпетуум мобиле“: „Спектакълът започва с влизането на Златил. Две-три секунди след появата започнаха бурни ръкопляскания, с което разбрах, че съм жив. Сигурно са ме гледали и ме познаха. В края на представлението нямаше чак толкова ръкопляскания. Това е артистът – те ми ръкопляскаха за минали роли“…

…В един от последните епизоди на „Дяволското гърло“ видяхме Налбантов в роля-мълния, подобна на миниатюрен моноспектакъл: на възрастен мюсюлманин, чието парче земя е било отнето от силните на деня. След като гледа по телевизията някои от сериите, той е сигурен, че ако го бяха попитали предварително, е щял да си избере именно този образ. Сега в джоба му стои текст от 3 странички – ролята му в бъдещия първи пълнометражен игрален филм на режисьора Павел Веснаков „Спасителят в прахта“. За него актьорът си мисли същото: че от целия сценарий би поискал да изиграе точно този баща, чийто син неотдавна се е самоубил. Самият той още не се е съвзел от голямата мъка след загубата на съпругата си, а дъщеря му – компютърен специалист, и внучката Ивана живеят в Пловдив. „Но дъщеря ми работи най-малко 2 дена от седмицата в София, а аз, без летните ваканции, всяка седмица по 2 дена трябва да съм под тепетата, така че раздялата да не ни травмира“, уточнява Иван Налбантов.

Неговото друго хоби освен риболова е да „пописва“ (има няколко издадени книги с поезия и проза) и дълго е чакал след преживяната болка думите да се върнат и отново да потекат. И в крайна сметка това става: „Трябваше да върна един жест на Илийчо Добрев, лека му пръст… (Илия Добрев е близък с Налбантов още от младежката актьорска школа в Хасково, негов съвипускник във ВИТИЗ и дългогодишен колега в театъра на Армията – б.а.). Той беше издал книга, в която има един доста дълъг разказ „Моят приятел Иван“. Исках да пиша за него, но много време бях в дупка и нищо не излизаше. А една сутрин се събудих много рано…и се получи. Сега ще дам „Моят приятел Илия“ на дъщеря му Яна за книгата със спомени, която подготвя. Дано й хареса…“

Ирина Гигова

monitor.bg; rodbg