Начало История.бг 12 август 1879 – Създаден е Българският военен флот под наименованието „Дунавска...

12 август 1879 – Създаден е Българският военен флот под наименованието „Дунавска флотилия и Морска част“ в град Русе.

384
0

Въпреки че е създаден на 12 август 1879 г., българският военен флот отбелязва своя първи празник доста по-късно – през 1914 г. и то не на своя рожден ден, а на 21 ноември – датата, на която отрядът торпедоносци побеждава в морски бой турския крайцер „Хамидие“ през 1912 г. Още през следващата 1915 г. флотът организира празника извън своите рамки с участието на варненската общественост, но датата е вече 2 август – коронацията на княз Фердинанд на престола.

През следващите години, наред с 21 ноември, и Никулден се чества като морски празник, след 1944 г. и до 1956 г. се чества само Денят на съветския ВМФ – 31 юли.

Едва през 1956 г. с Указ на Президиума на Народното събрание № 273 и Заповед на министъра на отбраната № 33 (и двата документа от 9 август) за празник на българския ВМФ е определена датата на неговото създаване – 12 август, с уточнението да се чества вторият неделен ден на месеца.

Българинът и морето

Още по време на Великото преселение на народите (IV – VII в.) нашите прадеди славяните и прабългарите проявяват предпочитанията си към заселването в близост до големи водни пространства – морета, езера и реки. В края на VI – първата половина на VII в. славянски флотилии от лодки еднодръвки, взели активно участие при обсадите на втория по големина град във Византийската империя – Солун. През 626 г. по време на аваро-персийската обсада на Цариград голяма славянска флотилия, пристигнала откъм дунавските устия, достойно се сражавала срещу могъщия византийски флот.

През Ранното средновековие (VII – XI в.) Черно море било превърнато във „византийско езеро“. Византийската таласократия (морско могъщество) се стремяла да потиска и унищожава всяко чуждо корабостроене и корабоплаване в близост до столицата на империята. Каботажно корабоплаване покрай западночерноморския бряг било осъществявано от руски и варяжки лодки и кораби, които с военна или търговка цел се отправяли към Цариград. Корабоплавателните прояви на българите през този период са епизодично явление: през 827 – 829 г. българска флотилия по река Драва нападала селища в Долна Панония, която влизала тогава в пределите на Франкската империя; български кораби контролирали корабоплаването в Долния Дунав. Тяхно пристанище за съсредоточаване били Дръстър (дн. гр. Силистра) и крепостта, разположена на срещуположния дунавски остров Пъкъйул луй Соаре. Редица изображения на лодки и кораби върху каменни блокове в столиците Плиска и Велики Преслав служат като доказателство за развитие на корабостроенето и корабоплаването.

През XIII – XV век в Западна Европа (главно в италианските републики Венеция и Генуа, Каталонското кралство и Португалия) се извършва голям напредък в мореплаването. Той се изразява в ползването на компаса (бусулата) и портолана (морската карта), строителството на нови бойни и тежкотоварни кораби и нарасналото умение на мореплавателите. Галерите и коките на смелите и дръзки венецианци и генуезци през този период са чести гости на българските черноморски пристанища и осъществяват многостранната връзка между Черноморието и Средиземноморието – една от доминантите в тогавашната история на средновековна Европа. Изображенията на най-различни кораби върху стените на несебърската църква „Св. Йоан Алитургетос (Неосветени)“ регистрират тяхното присъствие в едно от най-посещаваните наши пристанища.

Наченките на изграждането на морски флот във възобновеното Българско царство се свързват с името на един от най-великите му владетели – цар Иван Асен II (1218 – 1241). Заедно с кораби на Никейската империя през 1235 г. и български кораби участват в несполучливата обсада на Цариград, тогава владян от Латинската империя. В началото на XIV в. с дръзките си нападения на венециански и генуезки търговски кораби в Адриатическо и Средиземно море се прославят известните пирати от български произход Кравен и Марин Българина. През втората половина на същия този век срещаме имената на редица български моряци във ведомостите на корабите от най-силната тогава морска държава – Генуезката република (Яне и Никита от Несебър, Георги, Сава, Теохар, Димитри, Константин, Леон и др. – всички от Варна, Теодор от Ахтопол, Никита Ахтополеца, созополците Георги и Коста и редица други). Някои от тези моряци са характеризирани със своята етническа принадлежност – Михаил Българина, Леон Българина, Маноле Българина, Лео Българина, Йоан Българо-татарина и др.

Най-големи грижи за изграждането на боеспособен морски флот, който да участва в големи морски битки и да респектира генуезците от Пера и Кафа, и дори управата на метрополията им, положил българският деспот Добротица (1360 – 1385), който в продължение на четвърт век водил морска война срещу генуезците, поради което бил наречен техен „заклет и жесток враг“. За изграждането на този негов флот голяма заслуга имали венецианците, които непрекъснато му оказвали помощ и съдействие.

Славата на българските корабостроители (калафати) била известна още през XIV в. Едва ли е случаен факта, че през 1461 г. турският султан заповядал 22 от общо 40-те триреми на неговия флот да бъдат изработени от майстори в Загора (така била наричана България от италианците).

Турските законници и различни други документи от втората половина на XV – XVII в. разкриват нарасналата роля на черноморските и дунавските пристанища в търговията и цялостния стопански живот (особено на Видин, Никопол, Оряхово, Русчук, Силистра, Тулча, Мангалия, Калиакра, Балчик, Варна, Несебър, Анхиало, Созопол и Ахтопол). Някои от тях се оформили и като важни центрове на корабостроенето. В това отношение особено изпъкнали Варна, Созопол и Русчук. Известният италиански учен и военен специалист Луиджи Марсили, който през 1691 г. преминал през българските земи като пратеник на австрийския император до султана, отбелязва, че в големия град на Дунава Русчук се намирал голям арсенал, където обикновено зимувала турската флота. Той посетил резидиращия тук турски адмирал Али паша, който го приел любезно и го запознал с корабостроителницата, където тогава се строели и поправяли кораби и се изграждали 40 понтона за преминаване на кавалерията и пехотата през Дунава.

Стремежът на турците да превърнат Черно море в едно затворено пространство, достъпно само за тях, претърпял неуспех. Още в края на XVI в. казашките чайки (калици) започнали да смущават спокойствието на новите господари на Подунавието и Черноморието.

Дунавска флотилия

Първообразът на българските военноморски сили се създава на 31 юли (12 август) 1879 г. в град Русе на река Дунав от руски флотски офицери.

За първи път българският военноморски флаг се развява над 4 параходчета, 7 парни катера и пет гребни лодки, използвани в Руско-турската война и подарени от Русия. Заедно с корабите новосъздаденият флот получава и полева ремонтна работилница за тяхната поддръжка. Първоначално корабите имат руски екипаж – 7 офицери и 58 долни чинове, но с първия набор на Българската армия към флота са зачислени 145 български новобранци.[

Първи командир на българския военен флот е капитан-лейтенант Александър Конкеевич (1879 – 1882). Негов приемник е капитан-лейтенант Зиновий Рожественски (1882 – 1885), по-късно – адмирал, известен като командващ руския флот в знаменитото сражение при Цушима.

Zinovi Petrovich Rozhestvenski.jpg

Зиновий Рожественски

През 1883 – 1884 г. е създадена Минна част при Дунавската флотилия и са приети на въоръжение първите 25 броя мини, като за минни заградители са приспособени катерите „Ботев“ и „Левски“. На 9 януари 1881 г. (стар стил) е създадена Машинна школа за подготовка на флотски техници – предшественик на по-сетнешното Морско училище (днес ВВМУ). През 1884 година българското правителство за пръв път закупува военен кораб – яхтата „Александър I“.

Pic Alexander I 1890 2.jpg
Яхтата „Александър I“
българска параходна яхта, първият новозакупен кораб на Военноморския флот

Дунавската военна флотилия и съпътстващите я (главно техническо-ремонтни, снабдителни, осигурителни и др.) поделения и служби дават възможност на Княжеството да положи основите на бъдещото си морско развитие. Флотилията, освен военните си задачи и някои транспортно-държавни дейности, играе още и много важна роля за техническо ограмотяване на българите. На 2 декември 1883 г. за нуждите на Флотилията в Русе се създава първата в България хидрометеорологична служба. На 28 февруари 1884 г. се сформира и първият флотски духов оркестър с капелмайстор Франц Минарик. На 4 ноември 1883 г. командирът на Дунавската флотилия докладва във Военното министерство в София, че вече е събрал и подредил няколкостотин предмета в първия в България Морски музей в две зали на тогавашните флотски казарми в Русе. В началото на 1885 г. се планира създаването и на първата в България Морска библиотека и първото флотско Техническо дружество. Флотският офицер на българска служба лейтенант В. Шишмарьов е първият български морски дипломат. Той участва през 1881 – 1882 г. в заседанията на Европейската дунавска комисия.

Бойни заслуги печели катерът Стефан Караджа („Мотала“) с командир корабника Иван Великов, който пленява 2 противникови съда. Първият – в средата на ноември при патрул пред Видинската крепост, когато е забелязан кораб със загасени светлини, промъкващ се край румънския бряг. Установявайки, че е открит, корабът бяга към прикритието на сръбските батареи, но българските моряци отрязват пътя му за отстъпление и след престрелка корабът е пленен. Оказва се сръбски ветроход, пренасящ 400 чувала провизии за разположените на десния фланг сръбски войски. При следващ патрул на същия катер, отново е забелязан промъкващ се съд, този път край видинското пристанище. След яростно преследване съдът е заловен. Оказва се самоходен понтон със сръбска разузнавателна група. Съдът и сръбските войници се предават на българката флотска единица и са взети в плен. Това са първите бойни победи на съвременния ни военен флот.

През Балканската война 1912 – 1913 личният състав на Дунавската военна флотилия формира първите кадри за новосъздаващите се български флотски формирования на Мраморно море и Българския беломорски флот. Военните моряци от Дунавската флотилия минират новоосвободените български акватории по новите ни южни граници. Продължава и отговорната военно-транспортна дейност между българските дунавски пристанища и крепости.

През Междусъюзническата война 1913 г. поради заплаха да попаднат в плен, корабите на Дунавската военна флотилия по заповед на Главното командване се самопотопяват в р. Дунав.

През Първата световна война военните моряци успешно защитават българските дунавски брегове. След войната Дунавската военна флотилия охранява речната граница, обучава стотици български моряци и офицери, демонстрира българския военноморски флаг. Флотилията е ликвидирана през 1961 г.

В новия исторически период за кратко време (1991 – 1993 г.) на река Дунав в Русе се базира дивизион рейдови миночистачи.

Флот на Черно море

Създаване на Черноморски военен флот се замисля още през 1896 г. За целта правителството кани в България френска морска мисия, която да компенсира липсата на опитни български флотски специалисти. Пръв френски военноморски съветник (1897) е лейтенант Пол Моро. Той именно препоръчва практическите мерки в тази насока. Първите флотски поръчки са ориентирани към Франция, тъй като това е не само военно-технически, но много повече политически и финансов въпрос за българската страна.

През 1897 – 1908 г. в България пребивава втора френска военноморска мисия, ръководена от капитан II ранг Пол Пишон. През този период са построени във Франция и получени основните военни кораби на България: учебният крайцер „Надежда“ (1898), шестте 98-тонни торпедоносци „Храбри“, „Строги“, „Смели“, „Летящи“, „Дръзки“ и „Шумни“ (1908), спомагателни кораби, плаващи торпедни батареи, далекобойна артилерия, минно въоръжение и др.

Пак през този период за главна и единствена българска Черноморска база се налага град Варна. На 13 януари 1899 г. се създава и Управление на флота във Варна, първообраз на днешния Главен щаб на ВМС, тогава нужен за общо командване на дунавското и черноморското формирования.

През 1909 г. поради флотските нужди е прокопан и каналът, свързващ залива с Варненското езеро, за укритие на военните кораби във вътрешни акватории в случай на нужда. Тогава флотът изпраща и първите си кадри на обучение и специализация в чуждестранни военноморски училища и академии. Българският военен флот осъществява и първите официални визити в руски и турски черноморски пристанища.

През 1908 – 1910 г. българският военен флот става обект на незаслужени атаки и противодействие от страна на некомпетентни политици. В Парламента група народни представители предизвиква дискусия за бъдещето му, в която едва ли не се опитва да го закрие като ненужен. Макар че тази вероятност бива избягната, последиците от този изкуствено създаван обществен негативизъм дълго се чувстват във флота. През Балканската война военният флот проявява за първи път в новата ни история своите високи качества и получава своето бойно кръщение.

Още в периода на мобилизация е изградена първата в България минно-артилерийска позиция във Варненския залив с 214 заградни мини и 4 брегови батерии. Пак в навечерието на войната радиотелеграфистите от крайцера „Надежда“ прихващат вражески радиопредавания от борда на чужд кораб във Варна; това е първото успешно радиоразузнаване. По-късно при обсадата на Одринската крепост, пак радиотелеграфисти от военния флот подслушват и заглушават радиосвръзките между Одрин и Цариград – първото бойно радиозаглушаване.

На 11 (24) октомври 1912 г. българската брегова 240-мм батарея обстрелва с два залпа с двете си оръдия турска бойна ескадра, наближила крепостта Варна.

Най-значимата българска морска победа е на 8 (21) ноември 1912 г., когато отряд български бойни кораби (торпедоносците „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“), командвани от капитан II ранг Димитър Добрев, открива и атакува вражески конвой в район, североизточно от Варна. При атаката отрядът влиза в артилерийска престрелка с противника и го атакува с торпеда. Торпедният миноносец „Дръзки“ с командир мичман I ранг Георги Купов торпилира бронепалубния турски крайцер „Хамидие“, поражението е тежко и прекратява активните действия на турския флот в Черно море до края на войната.

Военни моряци помагат в обслужването на първото бойно летище край Мустафа-паша (днес Свиленград) като зареждат за първи път самолетни бомби, наречени „Система флотска – Торпедо“, а друга група моряци подпомагат пехотата при отблъскване на десанта при Шаркьой 26 ноември (9 декември) 1912 г. и обсадата и превземането на Одринската крепост 11 (24) февруари – 13 (26) март 1913 г.

През Междусъюзническата война (1913 г.) военният флот се прикрива в руското пристанище Севастопол и съблюдава неутралитет, след което се завръща обратно във Варна.

Флот на Бяло море, части на Мраморно море и стражева група в Охридското езеро

През Балканската война български флотски части има на Мраморно море. Първият български военен съд, действащ в Бяло море, е катерът „Беломорец“ базиран в Дедеагач. Флотският състав е под командването на Четвърта армия. Устроени са семафорно-наблюдателни постове по Беломорското крайбрежие, на 16 и 26 юни 1913 г. „Беломорец“ поставя минни заграждения по беломорския бряг. След 1913 г. кадрите от двата български флота – Черноморския и Дунавския, подпомагат създаването и на трети – Български беломорски флот. Сформиран с царска заповед на 1 януари 1915 г. той е базиран в Дедеагач и Порто лаго. На 6 февруари 1917 г. моряци от Беломорската част свалят неприятелски хидросамолет. На 4 май 1917 г. е потопен от българско минно заграждение английският военен кораб „Лорд Солзбъри“. С отнемането на Беломорието от България с Ньойския договор (1919) беломорският флот е закрит и е възстановен на 29.04.1941 г. със заповед на цар Борис III при възвръщането на Беломорието. Базиран е в Кавала и Дедеагач и включва над 31 съда. Cлед деветосептемврийския преврат през 1944 г. личният състав на Беломорския флот е предислоциран в Черно море на о-в Св. Кирик срещу Созопол.

Първа световна война

В навечерието на Първата световна война българският военен флот е почти със същата материална част, както и през предишните две войни от 1912 – 1913 г. Докато войната в Европа и по света започва през лятото на 1914 г., България се намесва една година по-късно, на 1 октомври 1915 г., изчаквайки най-благоприятния за себе си момент.

В тази война България заема страната на централните сили и воюва срещу държавите от Антантата. Тъй като повече от половината граници на страната са водни, то и ролята на военния флот е особено голяма.

В Черно море български съюзник е обединеният турско-германски военен флот, в Бяло море – турският флот, по р. Дунав – австро-унгарският флот. Българските противници са: в Черно море – руският, а след 1916 г. – и румънският военен флот, в Бяло море – английският и френският военен флот, по р. Дунав – румънският военен флот (след 1916 г.).

Първо сериозно военно изпитание е руската бомбардировка на Варна на 14 (27) октомври – 1915 г. от ескадра на руския имперски флот – линкорът „Императрица Мария“, броненосците „Евстафий“, „Йоан Златоуст“ и „Св. Пантелеймон“, крайцерите „Памят Меркурия“ и „Кагул“, подкрепени от още осемнадесет по-малки плавателни съда. Руснаците изстрелват няколкостотин снаряда срещу пристанището и града, но атакувани от немските подводници, базирани във Варна, се оттеглят още около обяд на същия ден. Артилерийският обстрел на Варна има нищожни военни последици, но са убити 27 цивилни граждани и няколко войника. Тази акция е повод за бързото снабдяване на българския военен флот с нова техника. Взети са мерки срещу възможен руски десант в околностите на Варна – бреговата артилерия е усилена, нови минни постановки в морето, българското висше командване прави постъпки за придобиване на първата подводница в българския флот.

На 25 май 1916 г. е въведена в бойния строй първата българска подводница UB-18, тя е базирана във Варна.

На 1 май 1917 г. се сформира самостоятелна българска водосамолетна станция „България“, намираща се във Варненското езеро. Още преди това от там успешно са атакувани противниковите съдове и части, базирани в Кюстенджа.

На 4 септември 1916 г. още в началото на войната с Румъния е проведен успешно и първият български морски десант – при освобождаването на Балчик.

Сериозни успехи постигат и минно-заградителните сили на флота. На български минни полета на 25 февруари (9 март) 1916 г. попада заплашващият българските брегове руски миноносец „Лейтенант Пущин“. Корабът потъва, част от екипажа загива, а друга част се спасява и е пленена.[8] По време на войната с Румъния на сухопътния фронт моряци от Портовата рота подпомагат Конната дивизия и водят бой край село Первели в Добруджа, където загиват 29 и са ранени 97 матроси.

На 13.12.1916 Балчик е нападнат и бомбардиран от ескадра на руския имперски флот. След завързалия се морски бой при Балчик противникът, макар да нанася поражения, е отблъснат от бреговата батарея на кап. Георги Радков и хидропланите, излетели от Варна.

Всички сили на флота водят предимно отбранителни действия, като успешно неутрализират набезите на значително по-силния противник, както в Черно и Бяло море, така и по река Дунав. Флотът не допуска вражески десант по български брегове и в това отношение успява да изпълни главната си задача – да прикове и задържи евентуален нападател колкото се може по-далеч от крайбрежията. През тази война флотът дава и своите свидни жертви – потъват няколко кораба, загиват моряци и офицери. В хода на войната българският военен флот разширява периметъра на своята дейност в акваториите на Северна Добруджа и Бяло море.

Ньойският договор от 1919 година забранява на България да поддържа военноморски флот, като е оставена възможност с полицейски функции да се запазят не повече от четири миноносеца и няколко по-малки лодки с цивилни екипажи. В средата на 20-те години на ХХ век в условията на секретност е възстановен щаба и част от кадровата структура на флота. Това положение се запазва до 1938 година, когато засягащите флота клаузи на Ньойския договор са отменени, флотът е легализиран и за нуждите му са поръчани две нови торпедни лодки.[9]

Втора световна война

Българските ВМС участват във войната на страната на Германия (1 март 1941 – 7 септември 1944 г.), но от 8 септември 1944 до 9 май 1945 г., заедно със сухопътните и въздушните войски на страната воюват срещу бившия съюзник. На практика флотът е на бойна нога до октомври 1948 г., когато окончателно са прочистени минните полета по българското черноморско крайбрежие и по река Дунав. През май 1941 г. е формиран и български Беломорски флот, чиито части са дислоцирани по Егейското крайбрежие между градовете Дедеагач и Кавала, както и на островите Тасос и Самотраки. В този район най-голямо развитие получава бреговата артилерия.

По време на войната ВМС съществуват като Морски войски с управление и щаб в София, на които са подчинени Черноморски, Дунавски и Беломорски флот, с щабове съответно във Варна, Русе и Кавала. Командващ Морските войски по време на войната до септември 1944 г. е контраадмирал Асен Тошев. Морските войски извършват бойна дейност в интерес на държавите на Оста по силата на съюзническата обвързаност на страната в три основни направления: поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморско и Беломорско крайбрежие; борба с минната опасност на р. Дунав, Черно и Бяло море; ескорт на германските превози по море между Босфора и румънското пристанище Кюстенджа, най-вече в наши териториални води.

През периода 1941 – 1944 г. по Черноморското крайбрежие са поставени 1888 ударни мини срещу надводни кораби и подводници и 998 минни защитници (противотрални мини). Пред българския беломорски бряг са поставени 399 котвени мини. Освен немските в загражденията се използват и нашите мини „България-36“ (Б-36) и Б-38, създадени от морския офицер (бъдещ професор) Минчо Острев с участието на офицера Димитър Дудев.

Макар и недостатъчно изследван, въпросът около гибелта на 5 – 6 подводници от флота на СССР в наши териториални води по време на войната се свързва именно с поставените от Морските войски минни заграждения.

Само през месеците септември и октомври 1941 г. по нашето крайбрежие са обезвредени 244 мини и 247 минни защитници – плаващи или изхвърлени на брега.

Ескортът на германските превози по море се осъществява основно от торпедните катери тип „Люрсен“ и торпедоносците тип „Дръзки“, които разполагат и със стелажи за бомби срещу подводници. За въздушно прикритие са привличани и български хидросамолети, които изпълняват стражева служба по охраната на Варненския и Бургаския залив.

За участието във войната до 9 септември 1944 г. 104 български моряци (35 офицери, 69 подофицери и матроси) са наградени с германски ордени и медали.

Макар и посрещнати изключително дружелюбно, съветските военноморски части влизат на 8 и 9 септември в пристанищата Варна и Бургас в пълна бойна готовност и се разпореждат с корабите на Морските войски като с трофейно имущество. Българските бойни кораби без малките безпалубни миночистачи са реквизирани. Част от плавателните съдове с около 60 български подофицери и матроси са отведени в съветски военноморски бази и зачислени в Черноморския флот на СССР. Иззет е съществуващият архив на военния ни флот, който и до днес се намира в Русия.

Постепенно след настояване на българското правителство, корабите и екипажите са върнати в периода април 1945 – май 1946 г. Българските речни миночистачи участват във войната след септември 1944 г. като придадени към съветската Дунавска флотилия, но корабите плават под български флаг, а нашият Дунавски флот запазва своите организационни структури.

Миночистенето като основна задача през този период започва през септември 1944 г. и завършва през октомври 1948 г., когато от площ 510 квадратни мили са обезвредени 1277 морски заградни мини. През март 1945 г. е завършен фарватерът от Варна до Бургас и така е решена важна стопанска и военна задача.

На река Дунав българските противоминни кораби прочистват 34 670 км, сами взривяват 29 електромагнитни и хидроакустични мини, а съвместно със съветски кораби превеждат зад трал стотици конвои, натоварени с войски, техника и продоволствие. Три български миночистача достигат до унгарския град Гьоню (км 1791), а миночистач „Христо Ботев“, изпълнявайки бойни задачи в района на Виена, достига до град Корнайбург (км 1942). На катера и екипажа му е оказана висока чест – участие в парада на победата във Виена.

Със заповед на командира на Морските войски капитан I ранг Стефан Цанев от 18 юли 1945 г. за участие във войната срещу Германия са отличени с орден „За храброст“ II степен – офицерски кандидат Тихомир Маринов – първи командир на миночистача „Искър“, III степен – 3 и IV степен – 60 подофицери и матроси от Дунавската флотилия. С офицерски орден „За храброст“ са наградени 5 души, а с 2 ордена – втория командир на миночистача „Искър“ мичман II ранг Стамен Стаменов. От Черноморския флот наградените са 12.

През следващия месец със съветски орден „За победа над Германия“ са наградени 48, а с медал 148 души. С орден „Отечественная война“ I и II степен са наградени 4, с орден „Красная звезда“ – 2, с медал „Адмирал Ушаков“ – 3, с медал за боева заслуга – 7 военни моряци.

ВМС през втората половина на ХХ век

След Деветосептемврийския преврат през 1944 година и установяването на тоталитарния режим флотът, както и целите въоръжени сили, е поставен под прекия контрол на Българската комунистическа партия. Той е изцяло реорганизиран по съветски образец, като се стига дори до масова русификация на използваната техническа лексика. Значителна част от офицерския състав е заменена с лоялни на режима хора, а към структурите на флота са прикрепени съветски офицери („флотски съветници“).[10]

Макар Парижкият мирен договор от 1947 година да налага ограничения в размера на Военноморския флот на България, със започването на Студената война те не са приложени на практика и размерът на флота е увеличен, съгласно интересите на Съветския съюз.[11]

С доставените през 1947 г. от СССР 13 кораба (ескадрен миноносец, 2 големи и 10 малки преследвача на подводници) започва създаването на флот за действия в по-широк оперативен простор. По това време България изгражда своята отбрана съгласувано с висшето военно-политическо ръководство на СССР, от 1955 до 1989 г. – и на Варшавския договор, а ВМС достигат невиждани в своята дотогавашна история развитие и мащаби.

През 1947 г. от София във Варна е преместен щабът на флота, подчинена му е самолетна ескадрила. През 1948 г. Морските войски са преименувани във ВМС и им се придава Хидрографска служба. През същата година е проведено първото съвместно учение с ВВС. През 1956 – 1958 г. флотът започва разредоточаване на силите си – на нова площадка е изнесен Кораборемонтният завод „Флотски арсенал“, създадени са нови пунктове за базиране в Созопол, Балчик и Атия.

За половин век в състава на флота служат 2 ескадрени миноносеца („Железняков“ и „Г. Димитров“), 2 проекта стражеви кораби („Рига“ и „Кони“), 3 проекта подводници („М“, 613 и 633), 2 проекта противоподводни вертолета (Ми-4 и Ми-14), различни варианти на брегови ракетно-артилерийски комплекси, 8 проекта преследвачи на подводници, голямо разнообразие от противоминни кораби. Впечатляващо е развитието на ударните (днес – леките) сили на флота – торпедни и ракетни катери и корвета (общо от 5 проекта), както и на десантните кораби, които по-късно поемат функциите и на минни заградители. Не са подценени и спомагателните кораби, част от които постъпват от Полша и ГДР: базов буксир (1964 г.), хидрографски и щабен кораби (1976 г.), военен транспорт (1979 г.), кораб за размагнитване (1988 г.), а други – от собствено производство: 2 хидрографски, 2 водолазни, и 1 противопожарен катери, 4 тласкач-влекача и други – общо над 30 за периода 1952 – 1989 г.

През периода се разрастват органите за материално-техническото осигуряване, брегова инфраструктура и тилова база, изградена е система от командни пунктове, подвижни и стационарни средства за наблюдение и свръзка, навлизат нови образци оръжия и технически средства, в това число и за радиоелектронна борба. Създава се възможност за надеждно управление на силите, овладяване на морския театър и демонстриране „присъствие на флага“ от отделни единици (ескадрен миноносец, стражеви кораби, миночистачи и съдове със спомагателно значение) или от групи (по 2 – 3 кораба) в отдалечени за техните възможности райони на Средиземно море.

Своят боен потенциал ВМС показват в редица крупни учения като „Родопи ’67“, „Плиска ’68“, „Преслав ’71“, „Щит ’82“, „Съюз ’86“ и др., като щабовете и екипажите не отстъпват по военнопрофесионалната си подготовка на тогавашните съюзници от флотовете на СССР и Румъния.

Съвместно със съветски бойни кораби са осъществени плавания на 8 обединени ескадри в Средиземно (1980 – 1987 г.) и 2 в Черно море (1988 – 1989 г.).

Развитие получават военното корабостроене и кораборемонт, морското образование, флотските културни учреждения и институти (Военноморски музей, Представителен духов оркестър на ВМС, Военноморски ансамбъл, Дом „Народен флот“, Гарнизонен матроски клуб, седмичен вестник „Димитровска вахта“). Хиляди ведомствени жилища за нуждите на военнослужещите и военните служители от флота са построени в крайбрежните гарнизони.

Тези безспорни върхове, достигнати с труда на няколко поколения военни моряци, обаче не могат да прикрият и някои неблагополучия, свързани преди всичко с отсъствието на самостоятелна военноморска доктрина, концепция или програма за строителство и развитие на флота.

През 1961 г. е ликвидирана Дунавската флотилия, а с това и военното присъствие на речната граница.

Известен е фактът, че голяма част от получените съветски кораби са технически и морално остарели. На някои от тях е вдиган български флаг след изтичането на проектния срок за разумна експлоатация. Публикуваните след 1989 г. данни показват, че ако през 1970 г. около 5% от корабите с постоянна готовност са остарели, то през 1990 г. този процент е нараснал на 61 – такива са 30 от общо 49 кораба от тази категория.

Кардиналните обществено-политически и икономически промени, настъпили в България, заварват ВМС със сравнително голям, но в процес на прогресивно застаряване корабен парк от 105 единици (сред които 3 подводници, 3 фрегати, два дивизиона ракетни и торпедни катери) и предстоящ спад в някога високия обществен престиж и статус на военноморската професия.

Сегашни военноморски сили

Фрегата „Дръзки“
Фрегата „Верни“

Военният флот днес е вид въоръжени сили в структурата на Българската армия. Главната цел на ВМС е да гарантират неприкосновеността на морските граници и суверенитета на страната в морските ѝ пространства.

В мирно време задачите на флота са да съдейства за намаляване на вероятността от военен конфликт, да формира доверие и сигурност в региона, да подпомага дейността на граждански ведомства, организации и служби. При възникване на локален конфликт ВМС отразяват нападенията от море, защитават морските превози, съдействат за недопускане на загуба на територия и въздействат по противниковите морски комуникации.

В структурно отношение ВМС се състоят от Главен щаб, разположен в град Варна; 4 съединения – 2 военноморски база (Варна и Бургас) и 2 бригади; 3 самостоятелни поделения – дивизион подводници, морска вертолетна авиобаза и батальон морска пехота; поделения за осигуряване на свръзките, наблюдението и управлението на силите; поделения за материално-техническо осигуряване; Висше военноморско училище; Учебен център за матроси; културни институти.

След началото на демократичните промени във ВМС са разработени, а впоследствие актуализирани, концепция за развитието им през следващите 2 десетилетия и национална военна корабостроителна програма, ориентирана към многоцелеви корвети, ракетни катери, миночистачи и минни заградители, спомагателни и спасителни кораби.

В съответствие с изискванията на разумната достатъчност и отбранителната военна доктрина, на реалното икономическо състояние на страната и военнополитическата обстановка в света и региона се предвижда България да има малък, но модерен и балансиран флот, с около 4500 души, който да е в състояние самостоятелно и във взаимодействие със Сухопътните войски и Военновъздушните сили да защити националните интереси на море.

През последните 10 години ВМС съществено се променят. През 1990 г. са ликвидирани политорганите, партийните и комсомолски организации. За кратко време съществуват органи за възпитателна работа, впоследствие за морално-психическа подготовка. От 1992 г. са създадени органи за информация и връзки с обществеността, по-късно преименувани в органи за възпитателна работа, информация и връзки с обществеността.

ВМС все повече се отварят към света и обществото, участват по силата на своите възможности в решаването на различни социални проблеми и подпомагат гражданството при бедствия и други критични ситуации.

wikipedia.org; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук