Проповед в Единадесета неделя след Петдесетница
Възлюбени в Господа нашего братя и сестри,
Няма в нашето обозрение нещо толкова очевидно съществуващо и толкова неопределимо за човешко мъдруване като душата. Бидейки дву-съставно същество, изградено от душа и тяло, човекът свиква с тялото, познава го от усещанията, които плътта изобилно дава, от отражението му в огледална повърхност, както и от потребността да го храни, облича и да слугува на неговите нужди. Човекът, който не общува със своя Творец, познава душата си в много по-малка степен и често бърка несгодите на плътта си с душевен трепет. Ако по Божие допущение човекът е лишен от безценния дар на вярата, той дори не знае колко дълго живее душата. Ето, пред очите на всекиго от нас са примерите на тлението. Човекът се ражда, расте нападан от страстите на възрастите си и един ден остава бездиханен. В тялото му няма живот, а това тяло, което допреди време се е движело в усилен труд, скърби и веселия, сега се разпада на съставните си елементи така буквално и необратимо, че волният и неволен свидетел на смъртта и тлението безусловно изпитва ужас. Тези печални събития в нашия живот идват да ни напомнят, че всяко начало в материалния свят по предопределение има и край.
Православният християнин, който със страх Божий, вяра и любов пристъпва към Светите Тайни Христови знае скритото за ума на невярващия и изкушения в човешкото мъдруване: душата е безсмъртна, тя не се дели, както се делят членовете на тялото; душата има способността да познава чрез ума, да чувствува чрез сърцето и способността да упражнява воля.
Да си представим за миг, че сме в окаяното положение на невярващия. Не бихме ли се запитали: откъде се е взела душата, за която уж знаем, че съществува, но толкова сме свикнали с факта на нейното съществуване, че преставаме да го забелязваме? И щом душата идва отнякъде, където по тайнствен начин пребивава, къде отива тя след материалната смърт?
Какво мъчение! При толкова примери на логично или внезапно прекъсване на нишката на живота как да не се питаме кога ще дойде нашия край и как да не притаим надеждата, че животът ще продължи и след смъртта.
Стотици хиляди томове са изписани с всевъзможни догадки почиващи на повече или по-малко сериозни аргументации за бъдещето на живота след като времето му на земята изтече. Всички те достигат до един извод: човек живее и след смъртта на тялото си. И едва тогава мъдруващите извикват „еврика!“ и обявяват за епохално откритие съществуването на душата. Колко лесна плячка ще са тези люде, пък и ние, ако не бдим да не допускаме прилозите на лукавия, когато неговото изчадие – антихриста, стане цар на народите… Кога ще стане това знае само Този, Който знае всичко преди началото на всички начала. „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне“, пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов в Откровението (13:18). В последните дни ще има природни катаклизми – наводнения, земетръс и жестоки войни…
Детайл от мозаечната композиция Деесис от ок. 1260 г. в Църквата „Св. София“ (Hagia Sophia) в Истанбул
Добре, нещастни наши братя, които не вярвате, защото не искате да повярвате, душата наистина съществува! Наистина живее вечно и наистина живее след смъртта, но не всички души живеят по един и същи начин. След като измине земния си път душата отговаря за делата си и според отговора изчаква деня на Страшния съд в мъки или в блаженство.
По въпроса за това кои дела са добри и кои са зли сме чували и ще чуваме много твърдения, които имат за цел да замъглят мозъците на невярващите и да разколебаят верните. Всички те използват някаква частица от истината и така я преиначават, че я превръщат в нейната противоположност. А истината за това кое дело е добро и кое не, е една и тя се нарича Божия заповед:
да обичаш Бога своя Създател с целия си ум, с цялото си сърце и цялата си душа и да обичаш ближния си, както обичаш себе си. Да не правиш на ближния това, което не искаш на тебе да се направи.
Ако човек обича своя Създател, той обича и създаденото от Него – Неговото творение – природата, живите твари и най-вече ближния си, който е Божий образ и подобие и който по тази причина не може да не бъде обичан от този, който обича Бога.
Но дали успяваме наистина да разпознаваме добрите дела, братя и сестри, ние, които сме призвани от Христа Спасителя да изповядваме вярата си в Неговото изкупително разпятие?
„Днес аз извърших много добри дела, си казваме, а нашият брат не извърши нито едно“, казваме в себе си и вече това, което считаме за добро се обременява с греха на осъждането. Или пък страдаме от несправедливо отношение от страна на брата, виждаме неговата заблуда, съзнаваме несправедливостта му и се гневим без да можем да му простим в сърцето си. На какво да се надяваме тогава? На награда за страданието или на наказание за неспособността си да простим?
На това ни учи Сам Господ, братя и сестри, в днешното литургийно Евангелие от св. ап. и евангелист Матея (18:23-35). Евангелският текст ни предава притчата на Господа, която Той изрича след въпроса на св. апостол Петър: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“ (18:21). Имайки за пример тези, които проповядват вяра без да живеят вярата си – книжниците и фарисеите, Петър пита Господа Иисуса Христа по какъв начин да измерва прошката си към ближния.
Егоизмът е присъщ на нашата природа. Нали поради егоизъм нашият праотец съгреши против Господа и се изкуши да се съмнява вместо да вярва. Така и грехопадналият човек, живеещ в тленна плът, вижда себе си като съдия на постъпките на ближния и обмисля мярката на своята прошка. Каква е Божията мярка за опрощение? „Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.“ (18:22) За тогавашните верни този израз „седемдесет пъти по седем“ е означавал „до безкрайност“. Небесният Отец е безкраен, безкрайна е Неговата милост към човеците, затова и мярката за опрощение, който Той ни предава в земната Си проповед е безкрайното опрощение.
За да бъде разбран Изкупителят разказва една от Своите благовествуващи притчи – тази ца длъжника, който постъпил немилосърдно към своите длъжници: „Царството небесно прилича на цар, казва Господ, който поиска да си разчисти сметките със слугите си.“ Рано или късно, но неизбежно, всеки от нас ще застане пред Царя, Който ще му поиска сметка за стореното по време на подарения му временен живот.
При царя довеждат едного, който му дължи десет хиляди таланта. Длъжникът няма с какво да плати. Така и ние, братя и сестри, ще се изправим пред Царя – Иисуса Христа. Нашите дългове са сторените от нас грехове. Нищо от тази сметка няма да може да се открие, защото целият ни живот протича пред очите на Бога. Той вижда и най-скришните ни деяния, но и не само тях. Бог вижда греховните помисли в сърцата ни, така както вижда и добрите ни мисли и пожелания. Затова Го наричаме „Сърцеведец“.
Никой от нас няма да може да се оправдае или да разчита на красноречието си или на каквато и да било дарба. Та нали всяка дарба е от Този, пред Когото ще отговаряме. Длъжникът е провалил с дълговете си и своите близки: него ще продадат, но и жена му и децата му, за да се изплати дългът. Всеки от нас носи отговорност за близките си и близките му се случва да поемат тежестите на дълга. Така върху рода на убиеца Каин пада проклятието поради извършеното братоубийство. Такова е и проклятието върху семето на убийците Господни
Какво може да ни спаси тогава? Единствено Божията милост! Слугата на Небесния Владетел пада ничком и коленопреклонно Го моли да има търпение. Господарят се смили, прости му дълга и го пусна на свобода.
Какво направи тогава опростения длъжник? Дали покани другарите си да влязат в радостта му? Не. Той намери едного от другарите си, който му дължи сто динария и по жесток начин се опита да го накара да изплати дълга си.
Тогава Царят повика при Себе Си длъжника, за да му каже: „рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над тебе?“
Какво се случи след това с лукавия раб? Той беше предаден на мъчители, „докле не изплати целия си дълг.“
„Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му“, казва Господ на апостолите.
Никой от живите не може да каже право за себе си, че няма грехове. Върху всекиго от нас тежат греховете, които сме извършили сами, греховете получени по наследство останали неразплатени и най-вече – първородния грях на нашите праотци Адам и Ева. Тези, които се уповават на Божията милост за своето спасение и се помолят за това на Бога оставяйки в нозете Му греховете си имат надеждата да се спасят, както това стана с лукавия раб, когато падна на колене пред царя. Но милостта Господня ще получат само тези от нас, които опростят греховете на съгрешилите против тях самите.
„И прости ни, Господи, дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си.“ (Матей 6:9-13; Лука 11:2-4).
И нека да живеем вярата си, не само да я проповядваме, а усетим ли смущение – нека замълчим, докато не се очисти от съмнение сърцето ни, защото да изповядваме пред невярващите и маловерците вярата си, когато се съмняваме би значело да подлагаме чупливите съсъди на неукрепналите души на сътресения, от които съсъдът се чупи и малкото надежда за спасение да изтече от него.
Вярни и възлюбени в Христа Иисуса братя и сестри, да молим Господа да ни даде сили да прощаваме всякое прегрешение на ближния към нас, да се молим Господа да дарува вяра на неверните и маловерните, а зловерните да вразуми и обърне, та и те да се спасят! Амин.
© Катедрален храм „Св. Неделя“
Свети мъченик Луп
Свети мъченик Луп живял при царуването на император Аврелиан (царувал от 270 до 275 г., бел.ред.) и бил роб на един господар, но свободник в Христа Господа (сравн. 1Кор. 7:22, бел.ред.), в Когото вярвал. Преизпълнен с благочестива ревност, свети Луп разбил бездушните елински идоли, а други хвърлил в морето. Като видели това, нечестивите идолопоклонници се преизпълнили с ярост и се нахвърлили срещу светеца с извадени мечове, възнамерявайки да го посекат, но изпаднали в безумие и сами се посекли един друг. Светецът стоял невредим сред езичниците и им проповядвал словото Божие, преизпълнен с вяра, премъдрост и Божия благодат. Въпреки всичките си усилия нечестивите не могли да вържат светеца, защото им пречела Христовата сила, която не допускала дори да се приближат до Христовия мъченик. Затова, застанали надалеч, те започнали да стрелят с лъковете си срещу него, но вместо това се поразявали взаимно. А свети Луп, който стоял пред тях като мишена, не само не бил убит, но дори не бил ранен. И тъй като още не бил кръстен и много копнеел за светото кръщение, за да не умре от ръцете на мъчителите като нехристиянин, той се помолил на Господа и веднага от небето върху него се изляла вода. Така светият Христов мъченик приел свише божественото кръщение, в присъствието на всички елини, които го гледали и се изумявали от ставащото.
След това Луп се предал доброволно, като непорочен агнец на заколение в ръцете на нечестивите. А те го взели и го отвели при хегемона. Отначало хегемонът се опитвал с ласкателства да убеди светеца да отстъпи от своя Господ и да се поклони на идолите, но не могъл да го прелъсти. Тогава заповядал да го бият без милост с пръчки, а после го предал и на други мъчения, но като не могъл да победи непобедимия раб Христов, го осъдил на посичане.
Свети мъченик Луп преклонил глава под меча и положил душата си за Христа, своя Господ. Свети мъченик Луп бил посечен около 275 година. Верните го погребали с подобаващи почести, а от гроба му се подавало изцеление на всички недъзи и болести, заради светите му молитви и благодатта на нашия Господ Иисус Христос.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Св. свещеномъченик Ириней, епископ Лионски
Св. Ириней, един от великите отци на Църквата, се родил в Смирна. Той бил ученик на смирненския епископ св. Поликарп.
„Аз живо помня – писал св. Ириней вече на старост – всичко, което ми разказваше Поликарп за своите беседи с Йоан Богослов, който говорил за Иисус Хростос, за Неговите чудеса и учения. И Поликарп вярно ни предаваше онуй, което бил чул от очевидеца на Словото на живота. Аз, по Божия милост, слушах всичко това с внимание и го записах не на хартия, а в сърцето си.“
Ириней, ученикът на великия Поликарп, ръкоположен от него за презвитер, също така ревностно служил Богу и заедно с Потин проповядвал в Галия. Там тия двама свети мъже турили основите на църквите в Лион и Виена през последната половина на второто столетие. Тия църкви били скоро изпитани чрез жестоко гонение и се оказали верни на Бога.
Езичниците разпространявали най-ужасни клевети против християните и с това възбудили против тях всички жители на страната. Християните били влачени в тъмници, бити с тояги и камъни, а имуществата им били ограбвани. Но те показали несъкрушимо мъжество и твърда вяра.
Между мъчените в туй време особено бележита е една млада девойка на име Бландина, прислужница в една християнска къща. Тя била подложена на най-жестоки изтезания, за да изтръгнат от нея признание за приписвани на християните престъпления, или пък да я заставят да се отрече от Христа. Но тя само повтаряла: „Ние сме християни и не вършим престъпления“. Няколко дни я мъчили и най-после я хвърлили на зверовете да я разкъсат.
Престарелият еп. Потин бил също така повикан на съд. На въпроса на управителя: „Кой е Богът на християните?“ – той безстрашно отговорил: „Ти ще узнаеш, ако бъдеш достоен“. Мъчили го и след това полужив го затворили в тъмница, гдето скоро предал Богу дух. Гонението и след това продължило със страшна сила. Множество християни загинали в жестоки мъчения. Езичниците знаели, че те вярват във възкресението на мъртвите, затова изгаряли телата им и пепелта хвърляли в реката, като мислели, чрез това да докажат суетността на тяхната вяра.
За живота на св. Ириней са се запазили твърда малко подробности, затова не е известно как се е спасил от това ужасно гонение. Но след смъртта на Потин лионските християни го избрали за епископ. Известно време той ръководил Божията църква и положил живота си за Христа в последните години на второто столетие, при царуването на Септимий Север. Във време на неговото епископство различни лъжливи тълкувания на Св. Писание смущавали вярващите. Св. Ириней написал против ересите пет книги. В тях ясно и красноречиво излага християнското учение и опровергава лъжеучителите.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
pravoslavieto.com; rodbg
