– Честита награда „Икар“ за цялостно творчество, г-н Янев. Какво означава тя за вас?
– Благодаря! Когато ми съобщиха за нея, ме смути формулировката „за особени заслуги в развитието на българския театър“. Ало! Особени заслуги за мен ли се отнася? Аз нито имам заслуги, още по-малко особени. Няма такова нещо. Вярно е, постоях доста години в обятията на театъра, на тая магия, тая зараза, която влезе в душата ми още в детските години. Родих се в семейство на театрали – баща ми беше театър-майстор, майка ми – гардеробиерка, държа да ги спомена, за да докажа своя работнически произход, както навремето беше модерно. Те бяха скромни хора, които помагат за съществуването на театъра, скрити зад декора, неоценени.
Когато стъпих на професионална сцена по-късно, успях да ги реабилитирам, да ги извадя на светло. Ако нещо съм постигнал, дължа на тях, те ме отгледаха в театъра. Нито тогава, нито сега съм готов да споря с хората, които са ме удостоили с награда, мога само да им благодаря. Това изглежда е някакъв комплекс в мен, когато ме хвалят или награждават. По-лесно приемам критиката, забележка или изискване, отколкото хвалебствие. Това не значи, че не обичам да ме хвалят и награждават. Актьорската професия се гради на оценката, на аплаузите на тези, към които адресираш своето изкуство. Моят приятел Коко Азарян имаше 10 заповеди към своите студенти, една от тях бе: „Никога не излизай на сцената, ако няма какво да кажеш“. Никога не е без значение как се възприема това, което казваш от сцената, от адресата, към когото е насочено. Особено когато днес тя е празна. Когато я няма публиката, половинката от нас изчезва, не сме цели, ако няма с кого да споделяш това.
– Покрай наградата направихте ли си равносметка?
– Не бързам. Като чуя награда за цялостно творчество, ми звучи като едно сбогуване. Винаги е рано за сбогуване. Нямам статистика колко роли съм изиграл, нито колко още бих могъл да изиграя, коя бих искал да изиграя. Това оставям на друг, който се е грижил досега за моята съдба. Доста поработих, но хората на изкуството нямат равни на себе си по жажда за работа до последен дъх, няма насита от това да си пред хората, да им казваш нещо. Човек винаги има какво да сподели. На 77 би следвало от гледна точка на познанието да използвам по-често думата „знам“ – „това ми е ясно, това съм го преживял“. При мен е обратното, все повече употребявам „не знам“, не защото не ми се е случвало, а защото нямам отговор на много основни въпроси – кой съм аз, кой си ти, кои сме ние. Искам още да се опитам да дам отговор – поредната версия, разбира се, защото всичките ми отговори са версия, нямам самочувствие за повече.
– На 77 имате късмета и щастието да сте отново на сцената в нова роля – „Виолончелото“ в Народния театър, макар в момента да не се играе. Какво предизвикателство е тя за вас?
– Много се зарадвах, когато разбрах, че тази пиеса може да се реализира на сцената на 4-ия етаж в камерна зала „Апостол Карамитев“. Авторът ми е познат, преди 2-3 години играхме една негова пиеса, „Търси се стар клоун“, постановка на Ивайло Христов, със Стефан Мавродиев и покойния Илия Добрев. В приятната компания на Снежина Петрова и Валентин Танев съм, режисьор е Николай Поляков. От малкото срещи, които досега сме имали с публиката, разбирам, че харесват това, което сме направили. Надявам се, че и това ще мине. Тази фраза „И това ще мине“ е реплика от пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“. Източен владетел иска от своите подчинени да измислят фраза, която може да се отнася за всичко – и за добро, и за лошо. Мъдреците измислили „И това ще мине“. Мой състудент беше изрязал с букви от вестници точно тази реплика и си я беше залепил на тавана, та като легне, да си я припомни. Надявам се мисълта на Георги Марков да се актуализира и днес по повод на тази пандемия.
– Споменахте Стефан Мавродиев, а той ви връчи наградата.
– Това даже беше повече от награда за мен. Голяма изненада. Мавро и Ламбо са едни от най-скъпите на сърцето ми хора. Когато стане дума за тях, се сещам за заглавието на един филм с Невена Коканова – „Най-добрият човек, когото познавам“. Те са създадени за обич и да вършат добрини.
– Със Стефан Данаилов сте снимали в „На всеки километър“. Какво си спомняте?
– Много малка, епизодична роля, почти не си я спомням. Иначе с Ламбо имаме толкова житейски случки. Спомням си един смешен случай. Навремето ходехме на почивка двете семейства в Гърция, той успяваше с връзки да уреди да вземем по 100 долара, за да отидем с колите си до Гърция. Много обичам да ловя риба и съм си взел въдицата с мен. Отиваме двамата на едно мостче на гръцкия бряг. Започвам да ловя риба, Ламбо ми асистира, сваля я от куката и я поставя в живарника. Изведнъж пред нас акостира туристическо корабче с ято от красавици – шведки, като във филм на Фелини. Ламбо живна, видя своята публика и започна да става театър. Както държи живарника, го изтървах и той потъна в морето. Но Ламбо веднага се съблече и се хвърли във водата да го търси, а се оказа много дълбоко, чак на 4-5-ия път при гмуркането успя да го намери и извади и от носа му рукна кръв. Никога няма да забравя тоя случай. Лошо е, че все по-често такива случки си спомням с хора, които не са край мен.
– Да се върнем на Стефан Мавродиев, заедно сте снимали „Козият рог“…
– Само ние двамата от целия екип сме живи. Като се върна назад и си спомням как живяхме всички като едно семейство по време на снимките… Ние имахме малки роли, почти епизодични, а сме присъствали на заснемането от първия до последния кадър. Методи Андонов ни събра в Жабокрек край Рила в един метох и там снимахме всичко. Ставахме заедно, лягахме заедно, яздехме… Нямам снимки, но съм видял всичко кое как е заснето. Нямахме чувството, че вършим нещо кой знае какво. Вършехме нещо, което обичаме, с удоволствие. Омир казва: „Когато стигне своя връх едно човешко щастие, то ражда, не умира без чада“. Нещо такова се случи и на „Козият рог“. Операторската работа на Димо Коларов беше изключителна. Той не ползваше статив за камера, всичко снимаше на ръка от рамо. Заснемаше репетициите, когато актьорите са в най-голяма независимост от присъствието на камера – тя е много подло същество, улавя много точни реакции. С Методи репетирахме, особено ужасните кадри с изнасилването, детето, което плаче – тия неща, които са трудни за повтаряне в много дубли. После казваше, хайде сега да го снимаме, а Димо се обръщаше към него и казваше: „Аз съм го заснел, то е готово“. Коларов умееше да извади най-доброто от актьорските реакции.
– А „Васко да Гама от село Рупча“?
– Аз съм от щастливците, които бяха на този круиз – едно от най-хубавите ми преживявания на море, защото бяхме с автентичния екипаж. Хората си вършеха работата и ние се опитвахме да не им пречим. Любопитен и незабравим за мен ще остане животът на тези хора, които ние не знаем. Казваме си: „Абе, те обикалят света, ходят на Канарските острови“, а всъщност видях какво е ежедневието им. Месеци наред не слизат на сушата. Там разбрах какво е „да те хване желязото“. Разбира се, остана ми и споменът за Иван Ласкин, който тогава беше дете – много особено, живо, различно от обикновеното. И както се оказа, животът не обича различните, не ги държи дълго.
– Как снимахте с него?
– Той беше непорочно дете. Напомня ми за едно неписано правило в киното – „Избягвай да се снимаш до дете и до животно, защото винаги губиш“. Той имаше детска органика първична – дете, което трудно можеше да разбере какво значи тази камера, как да се контролира – няма такива неща.
– 50 г. сте женен за актриса, на златната сватба сте я повторили. Вълнувахте ли се?
– Не мога да се сетя дали беше моя хрумка или на съпругата ми. Събрахме дъщерите, внуците в тесен семеен кръг вкъщи. В един момент се качихме в нашата стая и успяхме да се облечем като младоженци. Като видяха, веднага запяха марша на Менделсон, смях, снимки, веселие. Опитахме се с усмивка да отпразнуваме тази дата, защото тя крие тъга. Не всичко в тези 50 г. е било смях и фойерверки, имало е и много трудни и тъжни моменти, какво ли не. Доживяхме я. Не ми се иска да пропусна благодарността си към жена ми за огромното й търпение – сега ние с теб вече си говорим половин час, сигурно ти досаждам вече, а представяш ли си 50 г. да търпиш тази логорея. Аз не съм толкова приказлив, в семейна среда съм темерут, не обичам много да споделям и ред други недостатъци нося. Труден характер съм – казвам го в миг на откровение. Много съм й благодарен за толерантността. Усещам дефицит на толерантност в средата, в която живеем всички – да усещаш различието на този до теб и да го приемаш въпреки всичко.
– Вирусът „Театър“, с който започнахме в началото, е завладял цялото ви семейство – освен че сте се оженили за актриса, и двете ви дъщери са ви наследили в професията. Очаквахте ли го, искахте ли го, или пък не?
– Не съм имал такива желания. Не съм употребил дори насока. Те нямаха друг избор. Както аз израснах в театъра, и те също. Вкъщи темата винаги е театър. Не съм очаквал друго, макар че понякога ми се е искало да опитат нещо друго, но никога не съм го споделял. Кристина Янева е актриса в Младежкия театър. Марина Янева е сценограф в театъра и киното. Удовлетворен съм за това, че те също се занимават с изкуство.
– Внуците заразихте ли с този вирус?
– Горе-долу да. Моята внучка учи в Оксфорд в Англия. Не знам точно специалността й, но е нещо като кино драматургия, кино критика, в тази област. Говори ми за световно кино, за българско по-малко, защото няма контакти, вече е трета-четвърта година там, заради пандемията в момента си е тук, но работи онлайн. И тя е в тази сфера. Театралният вирус в това отношение е жесток.
ВИЗИТКА:
Роден на 17 февруари 1943 г. във Варна
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на Боян Дановски (1963-1967)
Играл е на сцените на театрите във Варна, Пловдив, „Сълза и смях“, а от 1985 г. е част от трупата на Народния
Емблематична на сцената е ролята му в „Полет над кукувиче гнездо“, а поколения го помнят от екрана като корабния лекар във „Васко да Гама от село Рупча“, турчина насилник в „Козият рог“, патриция Георгий в „Константин Философ“, гласа на Хан Аспарух в епопеята на Людмил Стайков и много други
Женен е за актрисата Цветана Цветкова, с която имат две дъщери – Кристина и Марина
Преди дни получи „Икар“ за цялостен принос.
Лео Богдановски – monitor.bg; rodbg
