Кои са те, с какво се отличават от останалите? Това можем да научим от книгата на Хосе Овехеро „Етиката на жестокостта“.
„Етиката на жестокостта в крайна сметка произлиза от честното желание да се разкъса воалът на илюзията, което е нескончаема и неизчерпаема задача. Да се заяви отказът от приемането на нещата такива, каквито изглеждат или каквито трябва да бъдат. Да се изличи с един удар професионалната усмивка, с която ни заръчват да се успокоим, да мислим положително, понеже всичко е наред, всичко ще бъде наред и няма за какво да се тревожим“. Така завършва книгата на Хосе Овехеро, в която той разглежда в няколко есета върху „една от най-часто срещаните форми на ексцес в изкуството“ – жестокостта и проявленията ѝ най-вече в литературата, етичните ѝ измерения, балансът и преминаването на границите. В частите на книгата си той дава различни примери, като специално се спира върху няколко романа, преведени и у нас.
„Ние хората, пише авторът, се нуждаем от различни видове увереност. По-лесно ни допадат книги, в които посланието ни успокоява – ще рече придава явни очертания на това, което сме мислили, преди да ги прочетем“. Подобна литература според него приспива и мисълта и чувствителността на читателя и така той става по-лесно манипулируем и податлив на „диктатурата на развлечението“.
Книгата на Овехеро отдава дължимото на литературата, която „дълбае“ в тайните и неосветени места в човешкото съзнание, литературата, която не „предлага сигурност“, която „удря“ читателя, разтърсва го, кара го да се събуди от летаргията, в която е вкаран от културата на забавлението.
БНР;РодБГ
