В държавата на чиновниците и хартийките най-важното условие да оцелееш, е да запазиш разсъдъка и нервите си
Първото излизане след 14-дневната карантина е равносилно на преход до Мусала. Краката ти са като гумени, а главата ти тежи и те дърпа назад. Задъхваш се. Опитваш се да се закашляш под маската. И осъзнаваш защо всички казват, че коронавирусът ще ти напомня за себе си месеци, след като си приключил с него.
Как се приключва с нещо, което не си започвал? Разбира се, с болничен лист. Първият поход след карантината неминуемо е свързан с това. Успяваш да стигнеш до поликлиниката и се зареждаш пред кабинета на личния лекар. Не можеш да стоиш дълго прав, краката не те държат, но се налага. Иначе рискуваш да се върнеш у дома с някой друг вирус. Който в комбинация с току-що прекарания COVID-19 ще ти се види ад под небето. След шепите лекарства и битката с болестта организмът е изтощен. Но болничният е проклета необходимост. Също като хартиената разпечатка на PCR теста, която болниците продължават да изискват. Няма да изброявам болници. Натискът върху тях е достатъчен. Медиците на първа линия водят най-тежката битка – с бюрокрацията. И не са сами в това. Всички ние сме потърпевши. Защото Чиновникът в България изисква хартиен болничен лист. И хартиен PCR тест. И още много хартии. Книжните плъхове по бюрата се хранят с това. А болниците и болните са друга тема.
През октомври Националният статистически институт отчита рекордна смъртност.
Старите хора имаха хоби – четяха некролози по спирките. Вече няма млади и стари. Всички четем ежедневната сводка на заразените с COVID-19 и с тревога отбелязваме, че тази ши*ана зараза не подбира жертвите си. Първото, което проследявам инстинктивно е не броят на заразените и не броят на излекуваните. Оптимизмът предполага тези данни да са акцент. Но истинската информация се съдържа в списъка най-накрая, след който върви дежурната фраза за изказаните съболезнования. А най-кошмарният израз е „няма данни за придружаващи заболявания”. Това разбива всички клишета. Здрави и прави хора, покосени от скапаната зараза. Можеше ли някой да предотврати тяхната смърт? Как се стигна до това? Дали тези хора са плакали на някой телефон, а отсреща са чули само равнодушен тон и отегчение? Кой се отзова на молбата им да получат така желания въздух? Кой направи нещо, за да разсее нощните им кошмари?
Ще ви кажа точно как преминава лечението на един безсимптомен пациент. Поне в началото.
Шокът идва още, когато разбереш, че си положителен. Изведнъж рязко намаляват хората, на които можеш да разчиташ. Затова, ако не си съвестен гражданин, зае*и мерките и се погрижи за себе си и семейството си. Отиди при джипито и си изчакай реда. За да вземеш поредната златна хартийка. Без рецепта аптеките връщат. А рецепта по телефона, както ти е ясно, не се издава. Слава богу, намират се фармацевти, които поемат риска да помогнат. Те са нарушители. Тихо, да не чуе някой чиновник, защото само това чака.
27 октомври – 2243 новодиагностицирани с коронавирусна инфекция лица у нас през последните 24 часа.
Направените PCR тестове през изминалото денонощие са 7659.
Три положителни теста. Твоят, на мъжа ти и на детето. Това последното те смазва. Нищо че казват, че децата го карат леко или безсимптомно. Да, твоето дете ще го изкара по същия начин, но в самото начало ти не знаеш това. Затова събираш сили, усмихваш се и му казваш, че 14 дни ще учи у дома, а най-хубавото е, че цялото семейство ще е заедно. Това ще се окаже лъжа, но в момента, в който го изговаряш, ти още не знаеш.
Първите два дни ти и детето сте добре. На третия те удря чук. Многократно при това. Главата ти е размазана, носиш се в облаците и ти се иска да се удряш в стената, за да спреш болката, но нямаш сили да се изправиш. Умората изцежда цялата ти енергия. Но тъй като има член на семейството, който е по-зле от теб, стискаш зъби и ставаш. Не можеш да си позволиш да се залежиш. Работиш като машина от вкъщи, защото си внушаваш, че щом си толкова активен, си здрав. Не, не си. Болката в главата постоянно ти напомня, че нещо не е наред. И няма нищо общо с мигрената. От ученичка страдам от това и мога да кажа, че е по-гадно от всичко, което си изпитвал. Е, може би само системата с окситоцин преди раждането беше по-страшна, но аз сравнявам всичко с нея.
Много важно е да запазиш спокойствие. Даже да е привидно. Успееш ли да заблудиш всички, имаш шанс да заблудиш и себе си. Че си добре и нищо ти няма. Като изключим повръщането. И умората, която те натиска и смазва. Но като си решила да се правиш на героиня, продължавай играта.
Лечението по телефона и съветите в социалните мрежи са опасни за здравето на хората. За това предупредиха здравният министър проф. Костадин Ангелов и представители на фармацевтичния бранш.
Ако някой от изброените ми каже какво предлага като алтернатива, ще му повярвам, че е в час. Всеки прехвърля отговорността на личния лекар, а той не може да те посети у дома, защото вече си в карантина, така че лечението по телефона е неминуемо. За контактите в социалните мрежи да не говорим – те са безценни. Сформира се нещо като секта на заболелите по едно и също време. Чувате се и си пишете по няколко пъти на ден, информирате се как протича заболяването, какво помага. Готови сте да се хванете за всяка сламка. Защото тези, които трябва да се погрижат за вас в момента са ангажирани. Попълват хартийки, наречени предписания. Е, ще ги получиш някъде в края на карантината и може дори да ги скъсаш в пристъп на бяс, защото вътре няма нищо различно от това, което можеш да прочетеш и в сайтовете. А там се пишат всякакви глупости. Например, вероятността да се заразиш имала връзка с кръвната група. Нулевата била по-специална и възпирала вируса. Пълен та*ак. Баща и син – нулева положителна, аз
– нулева отрицателна. Заразени и тримата.
А какво ще кажете за идиотията, че имало връзка и с ръста? По-ниските се заразявали по-лесно. Аз съм тапа и половина, пък коронавирусът повали първо гиганта в семейството. Това всъщност е толкова хипотетично, колкото и версията, че учителите ще измрат, защото учениците разнасят заразата. Изведнъж всички други професии спряха да са застрашени. Някой да е виждал да се пише за заразени застрахователни и банкови офиси? Знам за такива. Но банкерите и застрахователите в момента не са приоритет. Всички са се фиксирали в училищата. Директорите попълват купища бумаги, отчитат средства за дезинфекциране, купуват и разпределят таблети, пускат анкети до родителите, допитват се до Обществения съвет и училищното настоятелство и накрая какво – друг министър, не техният, излиза със заповед и слага кръст на всички безплодни усилия. Статистиката няма значение. Важно е обществото да се успокои, че „развъдниците” на коронавируса са затворени. Но всичко това дойде впоследствие.
Въпреки всичко изписано и изговорено за COVID-19, когато се сблъскаш челно с него, се оказваш съвършено неподготвен. Не си напълнил хладилника с провизии, не си складирал топове тоалетна хартия. Три положителни теста. И никой от вас не може да претича до магазина или до аптеката. Роднините и приятелите са благословия. Веднага се отзовават. Един пазарува хранителни продукти, друг лекарства. Оставят ги долу в двора. Слизаш на пръсти, увита като мумия, и се катериш нагоре с тиха стъпка, защото съседите вече са разбрали, че в кооперацията има „белязани”. А го разбират по най-ефектния начин. След тридневна битка, в която от 112 ти отказват линейка, защото трябва да бъде поръчана през джипито, а от координационния център се тросват, че не са гара разпределителна за линейки, накрая пристига ковид-линейката. В момента, в който съпругът ти допълзява на собствен ход до нея и се качва, цялата улица вече ви коментира. В края на карантината от РЗИ ще ти донесат предписания да проветряваш често, но при всяко отваряне на балконската врата чуваш как надолу по веригата всички затварят. Няма данни коронавирусът да се носи във въздуха и да се промушва през прозорците, но за всеки случай. Ако си случил на съседи, може и те евентуално да ти донесат някой лимон или най-малкото да попитат как жена и дете, болни от коронавирус, се справят сами.
Телефонът ти звъни от сутрин до вечер и тези, които ти звънят и ти пишат са истински, непресторени. Обичаш ги и ги мислиш, както и те теб. Ако си заобиколен със задници, никой няма да се загрижи за вас. Задниците нямат възраст и пол. Те са универсални. Не се интересуват от никого. Твърде са ангажирани да си копаят в градинката, да гледат филмчета и да лайкват статуси. Само позитивни, защото те са ведри и бодри. И не им пука за тези, които може да се нуждаят от помощ. Няма да си мръднат пръста за други. Той е настроен на режим „like”. Това е жалкия манталитет даже на хора, за които си се раздавал и на които си помагал, включително и да оцелеят физически. Прави си изводите и си спомни израза, че няма ненаказано добро. Въпреки това, не бъди като тях.
Болестта COVID-19, причинена от новия коронавирус, протича по-леко при пациенти, които са носили маски, когато са се заразили, според испански експерт.
Повече от ясно е, че сме били без маски, когато сме се заразили у дома.
Затова няколко дни по-късно, когато главоболието се разсейва, вероятно повлияно от шепите лекарства, се проявяват и разни други симптоми. Треперещи крайници. Сърцебиене. Запушен нос. Час по час ходиш до саксията с босилека и я душиш. Поливаш се с одеколон, за да разбереш дали ще го усетиш. Дишаш оцет, опираш даже до котешката тоалетна. Миеш с белина и вдишваш дълбоко. Страхуваш се панически да не си изгубиш и ти обонянието – един от симптомите. Челото ти гори, очите ти се затварят. И тази ужасна умора. Но се стягаш. Детето не трябва да разбере, че ти е зле. Никой не трябва да разбере. Не се оплакваш нито веднъж. Има ли смисъл? И все пак мъжът ти те хваща: „Звучиш твърде приповдигнато. Наистина ли си добре или се преструваш?”. Успяваш да убедиш и него, както всички останали. Същото е като да те преслушват по телефона.
Като казах температура – някаква голяма разбирачка обясняваше по телевизията, че имало пациенти с COVID, които звъняли за линейка с температура 37.6. Не си спомням изобщо да съм вдигала някога толкова. Този стереотип ми играеше лоша услуга още като ученичка. Никога не ми даваха болнични, защото нямах температура. Така карах всякакви гнойни ангини и бронхопневмонии на крак. Тренингът си казва своето. Продължавам да работя на пълни обороти. Но когато температурата – ниска за някои, висока за мен, се качва отново и отново, ме обзема и чувство за тревожност, което умело прикривам. През нощта идват и кошмарите и затрудненото дишане, съчетани с объркване и страх. Също характеристика на много от болните от COVID. Някъде бъркам в домашното си лечение.
„Самолечението е изключително опасно за здравето на хората” – отново здравният министър.
А какво прави човек, който вече е карантиниран у дома? Прави се на доктор и психиатър – две в едно. Вярвам, че ще се оправя, но явно няма да стане само с шепата лекарства – витамин D, цинк и селен, изорекс, авирон рапид, антистенокардин. След три дни температура се предавам и си самоназначавам антибиотика, който е изостанал от домашния пациент с двустранна пневмония, за когото вече се грижат в болницата. Вероятно не е правилно. Но още по-неразумно ми се струва да изчакам 14-те дни да отминат, за да предприема нещо. Защото домашното лечение е точно това – затварят те за 14 дни и се лекуваш по метода проба-грешка. Няма как едни и същи лекарства да са универсални. Коронавирусът те удря в слабото място. При мен това е главата. При друг е стомаха. Трети се мъчи с хрема и кашля. При всеки е различно. А всяко от проклетите лекарства струва от 25 лв. нагоре. Всеки път, когато спорим с някои дървени философи, които поддържат теорията, че държавата трябва да се затвори, защото по-важен е човешкият живот, ги питам едно – как човек, който не работи и не получава заплата, ще си купи лекарствата? А те пак въртят латерната самоуверено, защото си знаят, че на тях това не може да им се случи. Трябва само да се разходят по бул. „Дондуков” и да преброят на колко магазина пише, че се отдават под наем. Ако свърнат по „Раковски”, и там е същото. Това са хора, лишени от доходи по време на пандемията.
Някъде по средата на битката с коронавируса, когато притеснението избуява, забелязвам, че само за няколко дни косата ми се е изпъстрила с бели косми. Това е той – безсимптомният стрес. Намирам кутия боя и замаскирам проблема, защото съм ши*ана героиня и не искам да се издам.
Дни и нощи се сливат до края на карантината. Някои препоръчват да се четат книги и да се гледат комедии. Не знам кога им остава време да го правят, ако работят. А работата е двойно изпитание – правиш, каквото правиш и лягаш като прегазен с валяк. Но тъй като гониш срокове, полагаш усилия и скачаш отново. През нощта се захващаш с домакинска работа, защото те е страх от кошмарите, а и заспиването е трудно. За човек със здрав сън, който иначе потъва в сън само като прегърне възглавницата, това също е страничен симптом. Вслушваш се в дишането на детето. Диша ритмично и спокойно, няма хрипове. Това те успокоява и се унасяш. След половин час отново кокориш очи, защото сънищата са твърде картинни и тежки.
Насред карантината пристигат и предписанията: „След 7-8 минути сме при вас, сложете маска и ръкавици и слезте с една химикалка!”. Подписвам се под документ с невярно съдържание. На него е изписано името на подалия оставка директор, но е с датата, на която двете еднакви хартийки – за мен и детето, ми се връчват. Третата я връщам. Обадих се в РЗИ да предупредя, че мъжът ми е постъпил в болница, но никой не ме е отразил. Защо очаквам друго? Още веднага след като стана ясно, че няколко души са се натръшкали и че положителните PCR-и излизат един по един, мъжът ми се обади в РЗИ да пита какво да направи, ако е контактен с такива лица. Казаха му да не изпада в паника: „Май сте притеснен, няма защо”. Оказа се, че е имало. Оказа се също, че трийсетте лева за бързия тест, който си направи веднага и показа отрицателен резултат, са пари, хвърлени на вятъра.
В предписанията прочитам, че трябва да проветряваме и да се бършем с отделни хавлийки. Задържам се на размера на глобата, ако наруша карантината. Че закога? Оставям детето само и хуквам по купони и дискотеки. Как си я представят тази работа?
Сещам се за предписанията, докато вися в болницата повторно, за да взема и медицинската бележка, с която ще извинят отсъствията на ученика. Не прочетох нищо да се пазя от болни хора след края на карантината. Ревящи деца, хвърчащи сополи, давещи се от кашлица майки. И аз – прекаралата коронавирус, наредена до тях. Докато чакам се повтарят сутрешни сцени – напористи дядовци и баби, които разбутват всички и връхлитат в кабинета без ред: „Само да питам!”. Всяко такова питане е десетина минути.
Между двата болнични листа съм обиколила над 20 аптеки, за да купя антибиотика, който започнах, но не довърших. Навсякъде чувам едно и също: „Няма да го намерите никъде! Няма и в склада!”. В аптеките се влиза поединично. Висиш 10-15 минути пред всяка, за да чуеш това. След този поход се прибирам у дома изплезила език под маската, на четири крака. И умората ме смазва, така както в началото на коронавируса. Позволявам си да полежа цели двайсет минути, докато детето подрежда стоките от първа необходимост, които накупих – още маски, дезинфектанти и храна. Празният „ковид хладилник” ми напомня, че геройски се справихме с него – бяхме си разпределили провизиите по дни, за да не затрудняваме близките. Саламът го пазехме за котките, които също бяха под карантина. Пресрамих се да помоля да ни донесат храна за тях, за да не гладуват. И хората, на които можеш винаги да разчиташ, веднага се отзоваха. Това е най-позитивното при срещата с коронавируса – виждаш сърцатите хора и това те зарежда със сила. Богат си с такива роднини и истински приятели, които звънят и долитат при теб тутакси. А какво правят самотните хора, ако се заразят? Кой ще пролее сълза за тях? Само мисълта за това ме кара да избухна в рев, докато проследявам списъка на починалите с коронавирус. Нервите ми избиват. Чак сега…
Кристи Петрова – monitor.bg; rodbg