Начало История.бг „Македонската Шипка“ – битката при Червената стена (III – V.1917)

„Македонската Шипка“ – битката при Червената стена (III – V.1917)

540
0

От края на Битолското до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха – безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. В тази местност в продължение на три месеца през 1917 г. (Първата световна война), се води една от най-епичните битки в историята на съвременната българска армия.

image

Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата6-а бдинска дивизия (тази дивизия е пословична със своята смелост, дух и слава – Лозенград, Люлебургаз, а по-късно и Червената стена) и 8-ма Тунджанска дивизии срещу две френски и една сръбска дивизия (сърбите пак се натискали да ни смазват, ама отново не им се получило…). До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно-разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери – укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава – българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието – бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват – дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха – кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война – българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение „Македонската Шипка“. В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля – под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба.

Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце.

Stefan Iliev polkovnik BG.JPG

полковник Стефан Илиев загива на 26 март 1917г. при една от контраатаките на българската армия

Ние най-добре си знаем от какво голямо значение за смелостта и героизма имат символите. Когато на гърба си нямаш дреха, когато в ръката вместо пушка държиш ръждясал нож, когато сам се изправяш срещу целия свят, далечен на майка, баща и любима – тогава ти остава да се осланяш и да вярваш, да се уповаваш и да черпиш сила от такива простички и символни неща като небето, честта, правдата и справедливостта… Червената стена за нашите войници се оказва именно такъв преломен символ, затова и те не могат, не искат и не позволяват той да падне стъпкан и убит под съюзническите крака…. Гордост, инат, достойнство? Какво е родило повторния щурм на Червената стена? Петте века кървави борби, блянът Сан Стефано, гилотината Берлински конгрес, блясъкът на Балканска война, позорът на Междусъюзническата война?!

Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие – огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и „твърди“ напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното „ура“, вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници – единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.

Странна работа! Дали светът днес знае за тримесечната битка при Червената стена? Дали знае, че онази малка, разграбена и разкъсана Българийка там, някога си, през 1917 г. е разбила, пленила и подчинила елитните, модерните, европейските френски сили?

Не съм много сигурен. Не знам и колко българи знаят за тази битка, не знам и дали въобще хората, които живеят на ул. „Червена стена“ в кв. „Лозенец“ знаят; ако по света знаеха, може би щяха да ни уважават мъничко повече, но тогава го е нямало Дженюариъс МакГахан да вдигне гюрултия до небето и да пробуди заспалата съвест на „цивилизования свят“, както направил по време на Априлското въстание със своите „писма от ада“, загинал горкият от тиф, докато разправял колко голяма жертва на невиждан терор е българската държава (на простичкия надгробен камък на американеца освен името му пише три думи: „LIBERATOROFBULGARIA„)… но сега щеше да напише „писма от Македонската Шипка“, в които да разкаже за поредната великолепна проява на приказния български героизъм…

От спомените на Ал. Йорданов посланик в Македония :

«Подвигът на защитниците на Отечеството край Македонската Шипка е чутовен, неизмерим, велик.

Тази история научих от българския военен аташе полковник Младенов и от моите сътрудници Сашо Горов и Ваня Андреева. С тях посетихме село Цапари, където в двора на църквата „Св.Георги“ съществуваха в полуразрушено състояние надгробните паметници на седем български офицери загинали под Червената стена.

Близо година се опитвах да убедя македонската страна да подпишем споразумение за възстановяване на българските военни паметници и гробища. Преди мен същото е опитвал години наред и предходния наш посланик Ангел Димитров. Но бързо разбрах, че македонците ще протакат „дипломатично“ нещата. И реших да свърша работата и без дипломация. Пък каквото ще да става!Заедно с кмета на община Цапари Йордан Статиновски и председателят на църковното настоятелство Никола, посетихме българското военно гробище. Обсъдихме възможността за възстановяване на паметниците в двора на църквата „Свети Георги“. И двамата бяха наясно, че официално разрешение за такова действие няма.А паметниците наистина бяха в трагично състояние.Наложи се да им „разясня“ политиката на „свършените факти“. Защото родолюбието не се гради от договори и бюрокрация. То или го има или го няма. И след като някогашните македонци са погребали българските офицери в двора на своята църква, значи не са ги смятали за „окупатори“, както твърди днешната македонска пропаганда.

Остана да се реши въпросът със средствата? Знаех, че в нашето министерство на отбраната има назначен главен експерт по „Войнишки паметници“, има и бюджет, но знаех също така, че след като до моето идване в Македония не е бил възстановен нито един военен паметник или военно гробище, е почти безсмислено да изпадам в бюрократични преписки. Затова и разграфих една тетрадка и помолих всички служители в българското посолство да направят дарение от големите си дипломатически възнаграждения на „ползу роду“. Добавих и моята лепта и събраната сума се оказа достатъчна за да може цапарчанинът Никола, живял дълги години в Австралия, но върнал се в родното си село, да извърши Богоугодното и родолюбиво дело. .»

В двора на църквата „Св. Георги” в село Цапари, Битолско са запазени гробовете на 9 офицери и двама войници от 3-ти пехотен Бдински полк и 58-ми пехотен полк.

Капитан Иван Илиев Филипов – Роден във Видин на 5 януари 1869 г. Помощник-командир на рота в 3-ти пехотен Бдински полк. Убит на 7 май 1917 г. на Кота 1248, северозападно от Битоля.

Поручик Иван Живов – Роден в село Салаш, Белоградчишко през 1896 г. Командир на полурота в 3-ти пехотен Бдински полк.Убит на 14 май 1917 г. на Червена стена.

Подпоручик Иван Живков Тодоров. – Роден във Видин на 5 февруари 1891 г. Взводен командир в 8-ма рота на 3-ти пехотен Бдински полк. Убит на 7 май 1917 г. на Кота 1248.

Подпоручик Цено Витков Ламбрев – Роден в село Урбабинци, Кулско на 20 май 1897 г. Взводен командир в 8-ма рота на 3-ти пехотен Бдински полк.Убит на 7 май 1917 г. на Кота 1248.

Поручик Петър Хубенов – Роден в Плевен през 1896 г. Командир на полурота. Убит на 7 май 1917 г., южно от село Магарево.

Подпоручик Владимир Пюскюлиев – Роден в Свищов на 14 август 1896 г. Командир на 2-ра рота от 58-ми пехотен полк. Убит на 7 април 1917 г.

Поручик Божко Т. Кантарджиев – От град Лом. Убит на 23 март 1917 г. югозападно от Червена стена.

100 мраморни военни кръста, в памет на загинали наши сънародници по време на Първата световна война, са поставени в българското военно гробище в село Цапари, Македония. Инициатор на възпоменателния акт е Пловдивски граждански клуб. Девет години продължават усилията на организацията да бъде уредено войнишкото гробище, където са погребани българските герои.

В старото гробище на село Цапари лежат костите на войници, загинали в битката при връх “Червената стена”. През март 1917 г. срещу българските дивизии започва офанзива на войски на Антантата, превишаващи 5 пъти по численост нашите сили. Сражението продължава близо два месеца и завършва с победа за българската армия.

Българите не се придържаха никъде към шаблонни способи за атакуване. Те се приспособяваха към обстановката и използваха много умело всички възможни начини за движение напред“.

Оценка на Генералния щаб на германската армия

Българите откриха с артилерията си и минохвъргачките огън, който по своята точност беше абсолютно смъртоносен“.

В-к „Таймс“ за стрелбата на артилерията на 9-а пехотна плевенска дивизия

„В действителност българинът доказа, че е храбър войник. Неговото любимо оръжие беше щикът. Той беше изпълнен с гореща любов към отечеството…“.

„Българите изпълниха своя дълг. Те вече имат авторитет сред нашите войници. Австро-унгарските войски са неравностойни, а чешките съвсем не са уважавани“.

Генерал-фелдмаршал Аугуст фон Макензен

От всички наши съюзници България бе единствената държава, която прояви най-големи усилия“.

А. фон Ернстхаузен  

Дилян Иванов – bghistory.info; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук