Той е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица, но през 1896 г. баща му умира и семейството се мести в Пловдив. Там Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия, където пише първите си стихотворения. По-късно ги изгаря. През 1904 г. се преселва в София и започва да пише активно за различни печатни издания. През 1906 г. списание“Съвременност“ отпечатва негови творби за първи път – стихотворенията „На таз, която в нощи мълчаливи“ и „Когато вишните цъфтяха“.
Поетът продължава образованието си и в Софийския университет, където научава френски, руски и английски език и превежда книги на Шекспир, Бодлер и други именити писатели. През Балканската война през есента на 1912 г. е мобилизиран като войник. Малко преди това пише едно от най-трогателните стихотворения в българската литература – „Да се завърнеш в бащината къща“. При избухването на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта. Той умира на 29 години в сражение на Македонския фронт на 2 октомври 1916 г.
Ето някои от най-добрите му стихотворения:
Помниш ли, помниш ли тихия двор…
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
СВЕТЪЛ СПОМЕН
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя…
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.
Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.
И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчева.
Там летим и цъфтим сред цветята – цветя;
окрилени души нивга страх не обзима…
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя…
МАЛИНЕН ДЪХ РАЗПРЪСКВАТ ТВОЙТЕ УСТНИ
Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!
Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса…
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!…
ТЪЙ, КАКТО И МОЯТА МЛАДОСТ
Как силно те любя, самичка ти виждаш,
ти чувствуваш моята слабост. –
Обичам те ази, защото приличаш
тъй много на моята младост.
Прибулена с нежна и тиха тъга,
таяща и скърби, и радост
и пълна с мечтателна нега и свян
тъй, както и моята младост.
Кат древна весталка в антична Елада –
величествена в своята старост,
ти си тъй горда и с чиста душа
тъй, както и моята младост.
И днес пак ти шепна с надежди огрен,
че любя те, моя единствена радост,
а ти отминаваш безшумно край мен
тъй, както и моята младост.
АЗ ЩЕ ГО ЗАПАЗЯ – ПЪРВОТО ПИСМО
Аз ще го запазя – първото писмо,
що за тебе писах – китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя – всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.
Аз ще ги напиша – първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно – пуст безмълвен храм –
и в живота мрачен – непрогледна нощ –
само те щат дивно да сияят там.
Аз ще я погреба – първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!…
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Каролина Касабова – momichetata.com; rodbg
