Странджа!… Името й няколко запалени глави доскоро го търсеха в хипотезите на гръцкия и латинския езици, но то си е чисто българско, защото прабългарите, когато са се озовали тук, са я нарекли Стрянгора – „Планината на стражите”. Забулени в загадките си остават все още многобройните могили, крепости и мрачни пещери, легендите и преданията, песните и традициите, играта върху живата огнена жарава на нестинарите… И всичко това южната планина е закътала като ревнива майка в съкровените си селения, в неизбродните си бездни, в които, направиш ли опит да навлезеш, потъваш в лабиринти, които те обричат на любовта към родния край – бащиното огнище!
И когато любовта към родното те осени и измъкне от досадната инертност на живота и те запрати по неведоми пътища, стъпваш тихо край покривите на ниските дървени къщички на Бръшлян. Спираш до заглъхналата камбана. До старата черква с „каменна икона” и бликват като изворчета бистри искрените чувства на поета: „Село мое – сред горите спряло. /Село мое – тих планински кът. /Мое село – детство отшумяло/, мислите ми все към теб летят”…
На запад се очертават зрачните контури на връх Бачища. И щом огненото
кълбо на слънцето в пролетните вечери заседне на челото му, замиращият
ден бавно се стопява и гасне. Върху превития му гръб стърчи могила.
Колкото пъти погледна към нея, лъч от сребърна нишка се промъква през
загадъчните й пластове и слиза в тайните на нашите хилядолетни предци –
траките…
Странджанци наричат могилите „тумби”. И в някои от тези тумби прадедите
ни са оставили просмуканите от влагата посуди на своя живот, на нравите,
застинали в драските и шарките на делвите и рисунките, които безмълвно
ни разказват за тях…
А когато се изкачиш по високите хълмове за Малко Търново, пред погледа
ти се открива кръгозорът на просторна панорама, в чийто хоризонт се
вижда паметникът на странджанското Оборище – Петрова нива. Тук не можеш
да устоиш и да не запееш „Българе глава дигнали”, а после и бунтовния
странджански марш „Ясен месец”: „Ясен месец веч изгрява зад балканската
гора, в цяла Странджа роб запява песен нова юнашка”… Подвига на героите
от Сармашишката афера – 1903 г., войводата Яни Попов е обезсмъртил със
своя текст и имената на Пано и Равашола. Една популярна песен със силно
емоционално съдържание и безсмъртна мелодия, заимствана от арменската
революционна песен „Ай, Сасун, Сасун”, посветена на арменския комита
Бедрос Сермеджян, обесен на 27 ноември 1901 г. в Одрин заедно със Слав
Мерджанов от Карнобат, Георги Фотев и Татул. Песента на Бедрос е
озаглавена „Бунтовник съм, потънал в рани”, е поместена в арменски
оригинален сборник „Нор кнар” (”Нова лира”), Солун, 1937 г., с. 165,
нотиран текст. Според някои български фолклористи мелодията на песента
„Ясен месец” е била позната по време на Българското Възраждане в редица
песни на албански, гръцки, сръбски и турски езици, т.е. мелодията е била
разпространена сред всички балкански народи…
Не случайно покойният голям български писател-класик Николай Хайтов приживе в лирическата си изповед пред Родопа планина, погълнат от легендарните странджански лесове, искрено споделя: „Пребродих Стара планина, видях и Странджа, и трябва да кажа, когато се говори за хайдушка слава, високият и мощен – легендарният Балкан, може само да приглася на Баба Странджа, тази стара квачка, която е пазила под крилото си поколения хайдути много преди да се нарекат те „четници”!…
Иван Бубалов patrioti.net; rodbg
