Начало История.бг Как първата българска задгранична експедиция покори върховете на Африка

Как първата българска задгранична експедиция покори върховете на Африка

190
0

Българските алпинисти са покорили много от най-високите върхове на нашата планета. Вече десетки са нашите сънародници, изкачили „покрива на света“ – величествения Еверест. Десетки са и другите многохилядници, останали под краката им. И винаги е имало някой, който е първопроходник на дадена височина. На част от тях имената се помнят от поколенията, на други – потъват в забвение, покрити с праха на времето…

В началото нашите катерачи трупат опит по родните планини, но винаги са мечтали да развеят родния трибагреник на най-високите точки на планетата. Справочниците твърдят, че първата българска самостоятелна експедиция е осъществена през 1971 г. в прочутата планина Хиндукуш в Афганистан, където е щурмуван първенецът връх Ношак (7492 м). За съжаление, тя завършва трагично със смъртта на петима алпинисти – Иван Василев, Атанас Захариев, Петър Георгиев, Христо Джамбазов и Димитър Петков. Изкачването му е организирано от алпийския клуб при туристическо дружество „Сините камъни” в Сливен.

Но всъщност първата българска задгранична експедиция се състои през 1969 г. Тогава, на 20 април, четирима сливенски алпинисти от същия клуб изкачват най-високата планина в Африка – Килиманджаро, където покоряват и трите й първенци – Ухуру, Мауензи и Монт Кения. Тогава връх Ухуру, чието име означава свобода, е висок 6010 м. Днес заради топенето на ледената му шапка височината му се измерва в 5895 м.

Край подбалканското шосе, в отсечката между Сливен и Гурково, в близост до Шивачево, от двадесетина години съществува едно крайпътно заведение, което носи гордо името „Килиманджаро“. Сигурно стотици от отбивалите се тук през годините шофьори са се чудили каква е връзката между най-високата африканска планина и това кътче в подножието на родния Балкан. Ами просто собственикът на това ресторантче – Добри Кисьов, е един от четиримата българи, стъпили първи на „покрива на Африка“. Така и знаят някогашния алпинист хората от родното му градче Шивачево – като Килиманджарото.

Още като ученик той поема по трудните пътеки към планинските върхове. Сливенският клуб по алпинизъм, в който членува, е един от най-авторитетните в страната. Четирима негови възпитаници, включително и той, са в националния ни отбор.

През 1967 г. по време на традиционния поход до връх Бузлуджа по повод честванията от смъртта на Хаджи Димитър, тогавашният първи секретар на окръжния комитет на партията в Сливен Иван Абаджиев пита смелчаците къде в чужбина биха искали да отидат, за да изкатерят някоя планина.

Дотогава български алпинисти само индивидуално са участвали в международни експедиции. А ето че сега им се предлага шанс да заминат като български екип където пожелаят. И сливенските планинари избират Андите.

Но „Българският Кенеди“, както наричат заради вечната му усмивка Абаджиев, още от времето, когато е лидер на Комсомола, им отвръща: „В Андите винаги може да отидете, но в Килиманджаро – едва ли“. И така жребият е хвърлен.

Започва трескава подготовка за начинанието, която продължава цели две години. В приготовленията се включват много родни предприятия – Министерството на леката промишленост осигурява провизиите, обувките и екипите, които, разбира се, са най-вече сливенско производство. Външният ни министър Иван Башев им предоставя валутните бонове за бензин в Етиопия и Кения…

Значката на българската експедиция до африканските първенци

На 14 февруари 1969 г. групата от общо 14 човека потегля за Черния континент с два микробуса „Латвия“. Заедно с четиримата алпинисти Добри Кисьов, Кирил Димчев, Атанас Захариев (загинал по-късно при Хиндукуш) и Едрю Кънчев, както и треньора им Кръстьо Алексиев, тръгват шофьори, художник, фотограф и всякакви други помощници, включително и човек от Държавна сигурност, който се водел домакин към експедицията (което пък не пречи на тогавашните медии да обявят, че за Африка заминават… 14 алпинисти).

„Нямахме представа какво ни чака. Оказа се, че ще минаваме през места, където няма пътища, че ще прекосяваме пустини, за които нашите автомобили не са подходящи…“ – с усмивка си спомня днес ветеранът Добри Кисьов, с когото разговаряме точно на същата дата – 14 февруари, само че 47 години по-късно, малко след като току-що е зарязал лозето си на Трифон Зарезан.

През Румъния и Молдова групата пътува с бусовете по суша до Одеса. Там морето се оказва замръзнало на 15 км навътре и се налага ледоразбивач да  проправя път, за да излезе от пристанището корабът, на който се натоварват българите. В крайна сметка те отплуват благополучно към африканския бряг.

Една седмица трае превозът им до Александрия. Египет по това време е във война с Израел и обстановката е твърде изнервена и напрегната. Пътищата и мостовете са барикадирани. На всичко отгоре, когато стигат Кайро, се оказва, че е някакъв Байрам и се налага да чакат 20 дена, докато им издадат визи.

Не могат да продължат по Нил, тъй като там има разположени судански военни бази, а край Червено море са египетските. И тръгват през пустинята към Асуан. Пътуването е мъчително. Няколко пъти миражи объркват представите им. Бензинът им свършва…

По някое време се разминават с една чешка експедиция, която се връща с татри от Судан. Чехите се хващат за главата, като виждат нашите с латвиите. В крайна сметка българите успяват да стигнат до Червено море, следвайки следите, оставени от високопроходимото чешко возило.

Бусовете често се развалят по време на експедицията

Но пък ги застига чудовищна пясъчна буря, която вилнее цели 15 дена. Когато се добират до порт Судан, се оказва, че пристанището е затлачено от природната стихия и експедицията продължава през Нубийската пустиня. През нея могат да се движат докъм 9 ч. сутринта. След това настава непоносима жега и двигателите на бусовете прегряват. И тъй като наоколо няма никаква растителност, дори трева не расте, опъват един брезент и се крият под него от огнените слънчеви талази. А през нощта военните не им разрешават да пътуват.

Най-накрая стигат до Етиопия, където климатът е доста по-поносим. Посланикът ни там Владо Краев изпраща кола да ги посрещне и докара в Адис Абеба. „Предупредиха ни да караме много внимателно в тази страна, тъй като тамошните жители често се хвърляли към колите на чужденците с надеждата да бъдат наранени и да получат обезщетение!

Иначе откъдето и да минавахме, местните вестници вече бяха писали за нас, още преди да пристигнем. Навсякъде бяхме посрещани на високо равнище. Етиопският министър на туризма ни предложи да изкачим техния най-висок връх, но ние уклончиво обещахме уж на връщане да го направим“ – разказва Добри Кисьов .

Извън тържествените моменти обаче, премеждията продължават. В южната част на Етиопия, насред саваната групата българи е нападната от въстаници. Късметът обаче е с нашенците – в сюблимния момент се появява отряд от официалните власти, които издирват бунтовниците и спасяват алпинистите ни и техните придружители. 

По-късно, вече в Кения, добрият шанс ги спохожда насред джунглата. Пътят из нея, доколкото може да се нарече път, в един момент се разделил на две. А както можем да се досетим, табели сред джунглата нямало. От изгубване и лутане из гъстата почти непроходима растителност ги спасява… една локва. Тя почти блокирала едното разклонение, затова нашите пътешественици решили да тръгнат по другото. И уцелили вярната посока.

Така буквално крачка по крачка достигат Танзания. Там, в град Моша, където се намирало седалището на танзанийското министерство на туризма и спорта, ги приема оглавяващият ведомството, който ги предупреждава, че преди нашата експедиция към Килиманджаро били тръгнали английски алпинисти, но така и не се върнали.

Обикновено всички алпинисти се запътват да покоряват върховете със съответните водачи и носачи. Нашите планинари обаче потеглят без подобен антураж и сами си носят на гръб раници, оборудване и всичко необходимо, тъй като парите им недостигат за подобна екстра. Към Ухуру потегля цялата група от 14 българи, като най-много багаж мъкнат четиримата алпинисти.

Българите на връх Ухуру 

По пътя си срещат група, отказала се от превземането на шестхилядника заради снега и леда. Настигат ги и ги задминават двама американски и двама германски покорители на върхове, но скоро част от тях също се връщат обратно.

Българите обаче продължават напред. И вместо за обичайното време, за което се изкачва Ухуру – около седмица, те успяват да превземат височината за 3 дена! „Такава силна алпийска група от много години не сме имали“ – заявява на пресконференцията по повод покоряването на африканския първенец от българите кметът на Моши.

Следващото изпитание пред нашите алпинисти е съседният планински исполин – Мауензи, който е трети по височина на Черния континент. Името му означава „разцепеният връх“ и му е дадено неслучайно – възвишението, образувало се при избухването на вулкана Кибо, е увенчано с 200-метрова отвесна скала, наподобяваща острието на игла. На нея може да застане само един човек.

Затова нашите алпинисти – този път само професионалистите от групата – се изреждат един по един да стъпят на този незнайно как изваян от вулканичните стихии страховит монолит, докато останалите от четворката изчакват реда си на трасето под него. Но успяват и четиримата.

Впечатлени от уменията им, танзанийците им предлагат да останат в африканската страна като инструктори по алпинизъм или поне като планински водачи.

Впрочем, в онези години в Танзания работят много наши специалисти – лекари, агрономи, учители и България определено е на голяма почит в тази част на африканския континент.

Членовете на нашата експедиция са приети с почести и от последния етиопски император – Хайле Селасие, който ги награждава със златен медал.

Ще се върнем за миг на игления Мауензи. Там, под отвесната скала, нашите планинари намират записките на изчезналите англичани. Следа от самите тях няма и става очевидно, че те най-вероятно са загинали, падайки в бездната под върха, завършваща с образувал се от топенето на планинските глетчери циркус. 

В подножието на връх Мауензи

Трагичната съдба на британските им колеги не спира българите от набелязаните им цели и те се отправят към кенийския първенец Монт Кения, издигащ се досами Екватора на 5199 м над окъпаните в слънце и опожарени от горещина савани. Но назъбеният силует на самия връх, насечен от по 400-метрови отвесни стени, колкото и да изглежда невероятно, почти целогодишно е покрит със сняг. Там, твърдят от племето кикую, е седалището на техния бог Нгай.

На слизане след покоряването му сливенските планинари попадат в резерват, където преживяват няколко „срещи от трети вид“ с диви животни. Най-много страх брали в един от базовите лагери, около който се навъртали дружина смразяващи кръвта с вида си африкански биволи. В едно дере сред пищната планинска джунгла акълът им изкарва и стадо слонове, трошащи с трясък храсти и клони с масивните си стъпала…

Завръщайки се в родината, алпинистите от тази първа българска задгранична експедиция са посрещнати на пристанището във Варна с цветя и оркестър. А шпалирът от посрещачи в родния им край се проточвал чак от Петолъчката до Сливен.

Оттогава е минал почти половин век, но Добри Кисьов с вълнение си спомня всеки миг от това невероятно и пълно с изпитания приключение. В кариерата си на катерач той разработва премиерни изкачвания на най-трудните маршрути в България – на Черната и Червената стена в Мальовишкия дял на Рила; покорява високите планини в Италия, първенеца на австрийските Алпи Гросклокнер, чиято снага се издига на 3798 м над морското равнище, изкатерва и 1100-метрова отвесна стена на най-високия връх в Словения и в Юлийските Алпи – Триглав (2864 м), чийто силует е основният символ в герба на тази бивша югославска република…

Но безспорно върховото му постижение са преходите в Килиманджаро и изкачването на трите африкански многохилядници.

Признава, че е мечтал кракът му да стъпи и на Еверест, но така и съдбата не му предоставя този шанс. Постига го обаче неговият колега от националния отбор Христо Проданов.

Но Добри Кисьов все пак записва името си в историята на българския алпинизъм като първи покорител на екзотичния Килиманджаро. И след като днес не може да отиде при планината, името й поне е край него – в малкото крайпътно ханче край Шивачево, макар и само на 276 м надморска височина.

Диана Славчева – desant.net; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук