Слово във вторник на Страстната седмица
„Господ, отивайки на доброволни страдания,
казваше на Апостолите по пътя:
ето възлизаме в Иерусалим
и Син Човечески ще бъде предаден на разпятие.
Прочее, елате да Го придружаваме
и да се разпънем за житейските удоволствия
заради Него“.
Така светата Църква ни кани да съпътствуваме, да страдаме и да се съразпънем с Господа в тези дни, посветени на спомена на Неговите божествени страдания и смърт. Като послушни чеда, ние чухме тоя майчински призив и тръгнахме по указания от нея път на придружаване Господа. И сега на мене ми предстои не да ви убеждавам в послушание, а, утешавайки се с вашето послушание, да ви пожелая само, щото вие по-пълно и по-съвършено да доведете до край започнатото от вас. И наистина, ако някой от вас запита: ето, Църквата ни зове да придружаваме Господа, Който отива на доброволни страдания, как ще сторим това – то нищо не бих могъл да им отговоря, освен: каквото и да правите, правете го както следва и ще придружавате Господа.
Ето, ние постим, посещаваме светия храм, молим се и у дома, прекарваме известно време само със себе си, наложили сме си някои благочестиви занимания. Нека продължаваме така. Постът до степен, щото тялото да чувствува лишението от пълното доволство в храна и питие, съсредоточеният молитвен труд, избягване обикновените несериозни отношения с другите, принуждаване себе си към душеспасителни занимания и други, свързани с изпълняване на говеенето – това е първата стъпка в нашето придружаване Господа към разпятието. Нужно е само да поемем тая тяжест драговолно, без себежалене.
Всеки човек обича живота. Малък недостиг в храната и лишаване от сън, или по-голямо затруднение и умора, раздразва вика на плътта и нему се струва, че се извършва покушение срещу неговия живот. Който, без да гледа на тоя вик, на тая като че ли раздяла с живота, не само не се подаде на себежаленето, а напротив, принуждава себе си към посочените трудове, той всеки път, когато върши това, прави крачка след Господа. И трябва да кажем, че само такъв Го и придружава. Ако не е така, нека се погрижим да прибавим към труда, който все пак извършваме, това строго отнасяне към изискванията на плътта, заради Господа. Така ние ще принесем на Господа в жертва нашето животолюбие, или ще съразпънем с Него нашата плът, подражавайки макар и слабо на Неговия подвиг в Гетсиманската градина.
Така като започнем, нека принудим себе си да се придвижим още по-близо до Господа в шествието след Него. Аз искам да кажа: отрудявайки плътта, нека отрудним и душата. Макар тялото и душата да съставят един човек, но, както знаете, често тялото върши едно, а душата друго. Нека ги приведем в съгласие в поетите вече от нас трудове. Като постим телесно, нека заставим и душата да пости, да отсичаме пожеланията, да потушаваме възникналите порочни движения – гняв, осъждане, гордост, корист, неотстъпчивост и прочие. Отруднявайки тялото с молитва в храма или у дома, да се потрудим и духом благоговейно да стоим пред лицето на Господа в сърцето си, с внимание към онова, което се пее и чете. Като избягваме житейската мълва и се уединяваме телом, нека прибавим към тоа неразсеяност на ума и съсредоточаване у себе си. Като заставяме тялото да бодръствува, да възбудим бодростта и на духа, или живо устремяване на усърдието ни към Господа. Като принуждаваме себе си към духовни занимания, да принудим и душата си да има желание към тях, защото тя винаги може да се хвали с тях. Когато направим това, с него ще обвържем душата. И тя, която е обикнала свободата в движениятя и действията, като усети наложените й ограничения, ще започне да страда като в неволя и да надава вик на недоволство. Въпреки това, не бива да отслабваме самопринуждението. Така ние ще се оприличим на Господа, когато Го повели вързан на съд и ще застанем още по-близо до Него в принуждаването към доброволните страдания. Съвместният труд на тялото и душата е същото, както стъпването ту на единия, ту на другия крак и представлява най-благоуспешно шествие след Господа.
Да пристъпим още по-близо. Да застанем пред съда, подобно на Господа. Вие вече сте намислили да сторите това. Разбирам вашето говеене с цел да се приобщите със светите Христови Тайни. Към най-достойно причастяване се приготовляваме чрез очистване на нашите души от всички грехове в покаянието. А ето какво е нужно: да прегледаме нашия живот и да го сравним с евангелските заповеди, да отхвърлим всичко, което е несъобразно с тях, да съзнаем нашата виновност в това и да осъдим себе си без самооправдание, да се съкрушим сърдечно и да оплачем всичко, с което сме оскърбили Господа, за всичко да се изповядаме откровено, с твърдо намерение да не се подаваме повече на греховни увлечения. Който извърши това по съответния начин, той ще се оприличи на Господа, когато Го водили за съд и осъждане при Ана и Каифа, от тях при Пилата, от Пилата при Ирода, от него пак при Пилата. Разликата е в това, че Господа Иисуса несправедливо съдили и поругавали, а ние ще осъдим и скърушим себе си справедливо. Но както Господ Иисус е осъден несправедливо за наше оправдание, така и нашето справедливо самоосъждане ще ни бъде за оправдание, чрез невинното осъждане на Господа.
Искате ли накрай да пристъпим при самия Иисуса и да вървим с Него към Неговото доброволно страдание – като че ли стъпка по стъпка? Ето какво трябва да направим: да преминем с дълбоко размишление целия кръстен път на Господа, да възприемем Неговото страдание с чувство, доколкото това е по силите на нашето естество и да Му състрадаваме сърдечно. Да започнем с молитвата на Господа в Гетсиманската градина, в скръб и изнемога до кървав пот, да вървим с вързания Христа по стръмнини и долове до двора на първосвещениците. Да останем с Него при несправедливите обвинения против Него, при подигравките и осмиванията на слугите, при отричането на ап. Петра. Да отидем след Него при Пилата, от Пилата при Ирода и обратно. Да чуем виковете на тълпата, яростта на съдиите и несправедливата присъда. Да понесем с Него кръста към Гослота – тежък до падане под него, при шума на заслепения народ и жлъчните разговори на тържествуващите старейшини. Да пренесем върху себе си пригвоздяването на кръста, когато в живата плът са забивали гвоздеи, издигането на кръста, което е разпъвало раните и причинявало страдания, плача на приближените и сред тях съкрушената Майка на Господа, насмешките на неразумните, крайното изтощение до жажда и навеждането на главата с предаване на духа. Да преминем всичко това мислено и да го възпроизведем по-живо у себе си; да възбудим у себе си съчуствие към тия страдания и така искрено да ги изживеем, като че ли ние самите страдаме и сме наранявани. И ще се оприличим на жените, които, вървейки след Иисуса, понесъл кръста, плакали.
Така, стъпка по стъпка, ще се приближаваме все по-близо и по-близо до Христа Господа, който отива на доброволни страдания и ще Го придружаваме. Започнали с телесни трудове, да преминем от тях към духовни подвизи. А заедно с едните и другите нека извършим самоизпитание, в покаяние да оплачем и да поправим лошото, за да се причастим достойно с Христовите Тайни. А накрай, с дълбоко размишление върху страданията на Господа Иисуса да Му съчувствуваме и състрадаваме.
Но само това ли? Не забелязвате ли, че с това пътят не може да бъде завършен? Така само придружихме Господа-Иисуса, Който отива на смърт. Но трябва не само да Го придружим, а и да се съразпънем с Него. Как ще стане това? Когато тръгнем по пътя на истинския християнски живот и на дело започнем да изпълняваме Христовите заповеди, тогава ежеминутно ще разпъваме себе си заради Господа, или спасително ще се съразпъваме с Христа Спасителя.
Всичко посочено по-рано е само приготовление към това. В страданията на Христа Господа и в състраданието към Него ние имаме подбуда към християнски добродетелен живот, в душевно-телесните подвизи получаваме помощ за него, в покаянието и причастяването слагаме Неговото начало и получаваме сили. Като сме извършили всичко, сега остава да започнем на дело да живеем наистина по християнски. А как и защо тоя живот е съразпятие с Господа Иисуса, ще разберете своевременно. Сами ще почувствувате как, при изпълнение на християнските добродетели, ту ръцете и нозете се пригвоздяват, ту сърцето се празява, ту главата се увенчава с трънен венец, ту цялото тяло на нашето естество се покрива с рани. Няма да пояснявам как става това. Вие сами знаете, или ще узнаете.
Ще завърша моето слово с искрено пожелание към вас: Господ да ви
благослови, не само да Го придружавате, но и да се съразпънете с Него,
защото няма друг път към спасение.
Амин.
Св. Теофан Затворник
Превод: † Знеполски епископ Йосиф (Диков)
Житие на св. свещеномъченик Симеон, брат Господен по плът
Свети Симеон, наречен брат Господен по плът, е бил сродник на Иисус Христос, а не Негов брат в прекия смисъл на думата. Той е бил син на Клеопа, брата на Йосиф Обручник, и брат на свети апостол Яков, първият иерусалимски епископ.
След възнесението на Спасителя св. Симеон проповядвал Евангелието в Юдея. През 62 или 63 година неговият брат, йерусалимският епископ Яков, бил убит с камъни. На негово място йерусалимските християни избрали Симеона, който според древното църковно предание управлявал йерусалимската църква повече от 40 година.
През време на юдейската война, която завършила с разрушаването на Йерусалим и храма от Веспасиан и Тит (70 г.), Симеон заминал заедно с другите християни за град Пела, който се намирал на изток от р. Йордан и бил подвластен на Ирод Агрипа II. След това пак се върнал в Йерусалим и управлявал църквата до смъртта си.
Като превзели Юдея, римляните преследвали потомците на Давидовия род. Те се страхували да не би някой от потомците на Давид да организира юдеите, да се обяви срещу кесаря и да възстанови юдейското царство.
Като довели Симеона при царския наместник Атика, римляните се опитали да го принудят да се отрече от вярата си в Христа, като употребили отначало съвети и заплахи, а после и мъчения. Тогава Симеон бил на около 120 години. Но въпреки старостта, той твърдо понасял страданията и останал верен на своите християнски убеждения. Мъжеството, търпението и твърдостта му удивили самите мъчетели. Най-после Симеон бил разпънат на кръст (107 г.).
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
pravoslavieto.com; rodbg
