Начало Вяра.бг 10 май: Св. ап. Симон Зилот. Света София ­ Премъдрост Божия....

10 май: Св. ап. Симон Зилот. Света София ­ Премъдрост Божия. Възстановяване на Българската патриаршия

386
0

Житие на свети апостол Симон Зилот

Св. апостол Симон Зилот се нарича още Кананит (Мат. 10:4; Марк 3:18), понеже произхождал от град Кана Галилейска. На сватбеното угощение на Симон между поканените били и Иисус Христос, пречистата Му майка и учениците Му. Тук Спасителят направил първото Си чудо, като превърнал пет делви вода във вино (Йоан 2:1–11). Вероятно Симон произлизал от твърде бедно семейство, та дори на такъв семеен празник – на неговата сватба – нямало достатъчно вино за гостите. Умолително погледнала Иисусовата майка към своя Син и казала: „Вино нямат…“.

Симон се наричал Зилот (Лука 6:15; Деян. ап. 1:13), което значи ревнител, понеже бил пламенен привърженик и ревнител на закона Господен. Според някои църковни тълкуватели той бил наричан Зилот, понеже след чудото на сватбата в Кана Галилейска той се изпълнил с обич и привързаност към Иисуса Христа и станал ревностен проповедник на Словото Божие, ревнител за спасителното дело на своя любим Учител.

Св. Петдесетница

Като получил заедно с другите апостоли Светия Дух в деня на Петдесетница, той обходил с проповед за Христа Египет, Етиопия, Либия, Мавритания и дори далечните земи на Римската империя – Британия.

Според църковното предание там той приел мъченическа смърт, като след жестоки изтезания бил разпънат на кръст. Това станало през времето на римския император Траян (96–117 г.).

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Света София ­ Премъдрост Божия

Църквата „Св. София“, приела името на Божията Премъдрост, е най-старият паметник на ранната християнска епоха на Балканите, символ на миналото и вечността на град София.

Първите разкопки в основите на църквата „Св. София“ през 1893 г. и последващите – през 1910-11 г. и втората половина на ХХ в., откриват зидове на още няколко храма-предшественици със същото име. Едни археолози споменават три, други – пет.

Историята на храма започва с построяването на цимитериална (гробищна) еднокорабна църквица с размери 10,10 м на 4,65 м недалеч от укрепените крепостни стени на римска Сердика (Сардика), днешна София, на възвишение в източната част на некропола. Това станало по времето на император Константин Велики – скоро след издадения от него през 313 г. Милански едикт. Самият император често посещавал града, казвайки:“Моят Рим е Сердика!“

От този параклис се е запазил част от мозаичния под, а олтарната мозайка, представяща райската градина, днес се пази в Националния археологически музей. Вероятно църквицата е била разрушена от нападението на вестготите в края на IV в. Безспорното е, че този храм поставя началото на строителството на християнски храмове в Сердика.

Повечето народни предания за построяването на първия храм „Св. София“ са свързани с легендата за принцеса (мома) София, наследница или родственица на Константин Велики. Дошла болна в Сердика, излекувала се, останала в града и за благодарност съградила църквата, а след смъртта си била погребана в нея.

Литературните легенди свързват изграждането на „Св. София“ с император Юстиниян 1 (527­-565 г.). В действителност през първата половина на VI в. по заповед на императора се възстановяват крепостните стени на Сердика и отново се издига върху двувековните основи разрушената сграда на „Св. София“. Този градеж оформя сегашната църква.

Възстановяване на Българската патриаршия

Многовековна и превратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската патриаршия. В далечния и бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същност на Христовото учение и покръстил българския народ в годината 865-а. С исконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Пет години след покръстването, на 4 март 870 г., България се сдобила с автокефална Църква чрез извънредно съборно решение на източноправославните патриарси и папски представители на Константинополския събор от 869-870 г., с което окончателно се приобщила към голямото семейство на християнските народи.

По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Към 918-919 г. на църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелят-архиепископ получил патриаршеска титла. Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, като били признати автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.

През 1018 г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите й влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия.

През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благо-приятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На църковен събор в град Лампсак през 1235 г. със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии бил възстановен патриаршеският статут на Българската църква.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал на 4 април 1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия.

След десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в. се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската гръцка патриаршия. Последната отказала да признае фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816-1888), Йосиф I (1840-1915) и Стефан I (1878-1957).

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. Избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква.

На 8 септември 1948 г. на заседание на Св. Синод е разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24 ноември 1948 г. насилствено е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение.

В политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един „нов, малък, демократичен устав“ на БПЦ. След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. Синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод. Неслучайно в протокола от заседанието на Св. Синод на тази дата е вписано: „Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага.“

На 8 май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит – 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни.

Така на 10 май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство. Така на 10 май 1953 г. официално е провъзгласена Българската православна църква за патриаршия, а за патриарх е избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил. Освен фойерверките и радостта у българина се утвърждава убеждението, че целите на постигнатото са чисто политически. Известният общественик и държавник Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: „Става ясно, че целите на възстановяването на Българската патриаршия през 1953 г. са били външнополитически.“ В действителност на Третия църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската вселенска патриаршия, а тогавашният Цариградски патриарх Атинагорас отказва поканата на българския Св. Синод да присъства като обикновен гост, като подчертава, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред. Възстановяването на Българската патриаршия без благословията на Вселенския патриарх е едно от проявленията на „Студената война“ в областта на църковния живот.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. Вкрая на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора – Атон. Възобновената Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.

Възстановяването на Българския патриаршески институт е паметно събитие с историческа важност в многовековната църковна и политическа история на българската държава.

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

pravoslavieto.com; pravmladeji.org; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук