Житие на свети апостол Юда, брат Господен по плът

Св. ап. Юда, когото наричали още Тадей и Левий, един от дванадесетте апостоли, бил син на Иосиф, обручника на Пресвета Дева, и затова се нарича – както и брат му Яков – „брат Господен“.

Ние малко знаем за неговия живот преди апостолството. Преданието говори, че той се занимавал със земеделие.

Името му се споменава няколко пъти в Евангелието. Когато Господ за последен път беседвал с учениците си и между другото казал: „Който има заповедите Ми и ги спазва, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Моя Отец: и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“, тогава апостол Юда, изпълнен с пламенно желание, щото цял свят да познае Господа, запитал Христа: „Господи, що е това, гдето искаш да се явиш нам, а не на света?“ – „Ако някой Ме люби – продължил Иисус, – ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан. 14:23).

След слизане на Светия Дух над апостолите, Юда обходил много страни на Азия, като проповядвал словото Божие. Заедно с апостол Сила той бил пратен в Антиохия да помага на Павел и Варнава; „Юда и Сила, бидейки сами пророци – говори се в Деяния апостолски – с дълга реч увещаваха братята си и ги утвърдиха“.

Юда се върнал временно в Йерусалим и след това предприел нови проповеднически пътешествия. Той проповядвал в Персия и приел мъченическа смърт в Армения, на планината Арарат, както говори преданието. Той бил разпнат на кръст и пронизан със стрела около 80-та година след рождението на Христа. Арменците особено почитат паметта на св. ап. Юда и го наричат свой апостол.

В Новия завет се намира едно съборно послание от св. ап. Юда, с което той се стреми да предпази християните от лъжеученията и напомня, че Господ, Който не пощадил и ангелите, ще накаже всеки грешник, който не се старае да поправи живота си.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Житие на св. преподобни Паисий Велики

Животът на великия подвижник преп. Паисий Велики е описан от друг пустинножител, също така известен с добродетелния си и строг живот, преподобни Йоан Колов. Разказвайки за чудесата, чрез които Господ прославил преподобни Паисий, Йоан прибавя:

„Никой да не се усъмни, като чува за него славни и свръхестествени неща, никой да не помисли, че аз съм прибавил нещо от себе си за по-голяма чест на обичния ми отец. Той е по-горе от всякаква човешка чест и не иска от по-долните хваление, защото е похваляван горе от светите ангели. Но разказвам за полза на слушащите и желаещите да му подражават на добродетелите и предавам онова, което видях с очите си и чух с ушите си“.

Преподобни Паисий се родил в Египет през ІV век. Родителите му били благочестиви люде, които възпитавали в закона Господен многобройната си челяд. Но голяма скръб постигнала семейството. Бащата на Паисий умрял, когато още не всички деца били пораснали и многобройното семейство останало на грижите на майката. Тя много се безпокояла за бъдещето на децата си, особено била загрижена за най-малкия Паисий. Веднъж нощем на сън й се явил ангел, който й казал: „Бог, баща на сираците, ме прати при тебе. Защо се предаваш на безмерна скръб и безпокойство за децата? Нима само ти се грижиш за тях. Бог не ги ли пази? И тъй, остави твоята скръб и посвети на Бога един от синовете си и чрез него ще се прослави името Господне!“

– Всички мои деца принадлежат на Бога – отговорила майката, – нека вземе Той, което му е угодно!

Ангелът хванал за ръка малкия Паисий и казал: „Ето тоя е угоден на Бога“.

– Вземи едно от ония, които са по-големи и по-добри от него! – казала майката.

– Не! – отговорил ангелът, – Нима не знаеш, че Божията сила се проявява в немощните. Тоя, най-малкият от всички, е избран от Господ и той му е угоден.

С тия думи ангелът станал невидим, а майката, като се събудила, започнала да се моли, казвайки: „Да бъде Твоята милост, Господи, върху нас и върху твоя раб Паисий!“

Оттогава майката особено се грижела за духовното образование на най-малкия си син и го поверила на църковнослужителите. Малкият Паисий прилежно изучавал закона Господен, чел Свещеното Писание и сърцето му се изпълнило с любов към Бога. Когато пораснал, той пожелал съзерцателен духовен живот и бил приет от преподобни Памво в числото на учениците му. Преподобни Памво бил един от великите подвижници на Нитрийската пустиня. Цял предаден на Бога, той водел най-строг живот, спазвал строг пост, мълчание и искал от учениците си смирение и съвършена покорност на волята на по-големия заради Господа. Под ръководството на тоя свят подвижник Паисий живял в манастира до самата смърт на преподобни Памво. Тук също живял и преподобни Йоан, който след това е написал житието му.

След известно време Паисий пожелал съвършено усамотение в пустинята. Йоан му казал:

– „Брате Паисий, виждам, че желаеш безмълвен живот. Аз имам същото желание, но не зная, угодно ли е това на Бога. Нека се помолим, щото Господ по Своята воля да устрои живота ни и да ни посочи, какво да правим!

Те усърдно се молили цяла нощ и към сутринта им се явил ангел, който им казал: „Ти, Йоане, остани тук и за мнозина ще бъдеш спасителен наставник! Ати, Паисий, иди към западната пустиня и ще се съберат при тебе множество иноци, и ще бъде построен манастир, където ще славят името Божие.“

След като се отдалечил ангелът, светите подвижници още дълго се молили и благодарили на Господа. Йоан останал в манастира и по-късно станал игумен, а Паисий отишъл по-далече в Нитрийската пустиня, издълбал си в планината пещера и дълго живял съвършено сам, цял предаден на молитва. След това започнали да го посещават люде, които искали да получат от него наставление. Сред лишения и трудове Господ го подкрепял чрез чудесни явления и му дарувал свръхестествена сила да прави чудеса и да узнава скрити помисли. Чрез това той оказвал голяма помощ на всички, които искали неговия съвет и ги наставлявал по пътя на спасението. След известно верме около преподобни Паисий се събрали много подвижници, които той ръководел, като определял всекиму нужното, понеже прозорливо знаел, какво е нужно и полезно за всекиго.

Смиреният подвижник се отегчавал от многолюдство и слава, затова отишъл още по-далече в пустинята и прекарал три години в пещера, непосещаван от никого. Но след това благочестиви люде го намерили и почнали отново да идват и да се заселват около него. Той приемал всички с любов, макар и да се отегчавал от оказваната му почит. Той не обичал добрите му дела да стават известни. Когато някой негов подвиг ставал известен, той веднага го оставял и започвал нещо друго. Запитан от учениците си, защо така постъпва, Паисий отговорил: „За да не повредя на делото чрез похвала, а да го запазя недокоснато и чисто, защото голяма вреда нанася човешката похвала. Този, който се труди заради нея, няма да се спаси, защото се труди заради суетна слава, която му донася вреда. А Господ е казал: „Да не знае лявата ти ръка, какво прави дясната“. На братята, които го питали коя е висшата добродетел той отговорил: „Добродетелта, която се извършва тайно“.

Веднъж един от учениците на преподобни Паисий се отдалечил от манастира. Той срещнал по пътя един евреин, който влязъл с него в разговор, започнал да хули Христа и да говори, че Иисус Христос бил обикновен човек, а Месия тепърва щял да дойде. Ученикът, като изслушал евреина, отговорил равнодушно: „Може би и да е така!“ Когато се върнал при преподобни Паисий, той забелязал, че преподобният се отнася към него не съвсем така, както преди, а се отвръща и не говори с него. Това го огорочило и той запитал: „Защо, отче светий, презираш своя ученик?“ – „А кой си ти? – запитал го Паисий. – Аз не те познавам“ – „Как да не ме познаваш? Нима аз не съм твоят ученик?“

– Оня бе християнин – отговорил Паисий – и имаше на себе си благодатното кръщение. Ако пък ти не си оня същият, защо благодатта е отстъпила от тебе и християнският ти образ е отнет? Какво се е случило с тебе? Разкажи!

– Нищо не съм сторил – казал огорченият ученик. – Прости ми, отче светий!

Но преподобният не смукчил гнева си и казал на ученика:

– Махни се далеч заедно с отреклите се от Бога!

Ученикът заплакал и почнал отново да уверява, че той нищо не е направил.

– А с кого ти говори по пътя? – запитал го преподобни Паисий.

– С един евреин.

– Какво ти каза той и какво му отговори ти?

– Той ми каза: „Оня, Когото вие почитате, не е Христос, а Христос тепърва ще дойде“. Аз пък му отговорих: „Може би и да е така!“

Тогава старецът извикал: „А какво може да бъде по-лошо от твоите думи, с които ти си се отрекъл от Христа и от светото кръщение? Плачи за греха си, защото отсега Господ е написал името ти при ония, които са се отрекли от Него“.

Ученикът сега разбрал, колко тежко е съгрешил. Той паднал на колене и със сълзи замолил стареца да му прости и да измоли за него прощение от Бога. Преподобният видял, че разкаянието му е искрено, затворил се в пещерата си и дълго се молил за своя ученик и Господ във видение му открил, че той рощава на отреклия се поради лекомислие.

Преподобни Паисий доживял до дълбока старост. Той много дружал с един свят подвижник, когото наричали Павел, и умрял малко преди него. Преподобни Исидор Пилусиот взел светите мощи на двамата свети подвижници, пренесъл ги в своята обител близо до Пилусия и над гробниците им построил великолепна църква.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Св. Паисий Хилендарски, будител български

Когато българският народ изпадна в най-тежко състояние под двойното петвековно гръко-турско робство, тогава Бог издигна преподобни Паисий Хилендарски, който написа своята забележителна „История славянобългарска“ и чрез нея вдъхна народностно съзнание и сили у българския народ, изтръгна го от неговото отчаяние и постави начало на българското възраждане.

Той е роден в гр. Банско, в самите поли на легендарната Пирин планина, през 1722 година. Рожба на благочестиво семейство – единият му брат Лаврентий бил игумен в Хилендарския мнастир, а другият Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири – той постъпил за послушник най-напред в близкия Рилски манастир, гдето закърмил душата си с родолюбива грижа за собствения народ и със светост от великия български светец Йоан Рилски.

Малко по-късно, в 1745 г., вече на 23-годишна възраст, той отишъл при брата си Лаврентий в Хилендар и тук приел монашество. В манастира Паисий имал възможност да се образова и изучи по-добре и духовно да се издигне. Като манастирски пратеник (таксидиот) той обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира. При този непосредствен досег с народа Паисий най-добре видял тежкото положение на българския народ под гръцко-турското робство. В атонските манастири пък той видял и сам преживял надменното и презрително отношение на другородци към българите – че те били прости и груби, че нямали история. Паисий с болка виждал разслабващото отчаяние на народа, дълбоко скърбял и се възмущавал за родоотстъпничеството на много българи, които се влачели след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език. Тогава пламва в него патриотична и благочестива ревност, плод на която се явява неговата вдъхновена „История славянобългарска“ (1762 г.) „за в полза на българския народ, а за слава и похвала на Господа Иисуса Христа“.

Получил благочестиво домашно възпитание и черпил от светостта на св. Йоан Рилски, преподобни Паисий и на Атон попаднал в една аскетическа среда, известна с множество просияли в благодат подвижници на благочестието и особено преподобномъченици – монаси, които умирали мъченически за Христа от агарянска ръка. И самият той със скромни думи на монашеското смирение прави намек за своя аскетизъм: страдал от стомах – което значи прекалявал с поста, и от главоболие – което значи, че съкращавал съня си до крайност.

След като написал историята си с много труд, той като същински равноапостол тръгнал да я разнася навсякъде по българската земя, за да я четат и преписват. По този начин преподобни Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. И в тази усърдна дейност на равноапостол и народен будител той умира неизвестно где, може би мъченически – ако не убит от вражеска ръка, то сломен от преумора. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден – 19 юни, когато се чествува преподобни Паисий Велики.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Подписът на св. Паисий Хилендарски

„История славянобългарска“ няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ. Това обаче не намалява ни най-малко нейното огромно значение. Написана с голям патос, от нея лъха любовта на автора и към род и отечество. С пламенни слова той зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език. Като разказва за миналото на българския народ, преподобният Паисий акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването и. Така, без да зове пряко към революционна борба, св. Паисий всъщност повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Написана на достъпен език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи. Доказателство за това са намерените досега многобройни преписи.

Дейността на св. Паисий Хилендарски и на множеството други пътуващи таксидиоти дала своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост. [по encyclopedia.bg]

Страдание на светия мъченик Зосима Созополски

През I век, по време царуването на римския император Траян, в гр. Аполония (днешен Созопол) живеели много християни, които се укривали от управниците, защото Траян издал указ, по силата на който те трябвало да бъдат предадени на изтезания и смърт.

Тогава сред елините живеел един известен мъж на име Домитиан – управител на Антиохия Писидийска; веднъж той дошъл при цар Траян и го помолил да му даде власт над християните, за да може всички, които не пожелаят да принесат жертва на боговете, да принуждава към това с тежки мъки. Получил от царя такава власт и облякъл се в дяволска броня, той, подобно лъв, се възпламенил от гняв към тези, които решили твърдо и докрай да запазят вярата си в Христа. Преминавайки през Созополската област, той се приближил към града, наречен Аполония. В този град живеел един елин, воин на име Зосима, който през цялото време се стремял да стане последовател на Христовата вяра. Като чул за приближаването на управителя и за настъпващото гонение, той снел от себе си воинското оръжие, започнал да се стреми към християнските добродетели и да се упражнява в чистота и целомъдрие, в пост и молитва.

   Няколко дни след като управителят Домитиан дошъл в града, към него се приближил един от идолослужителите и казал:

   – В този град живее един воин на име Зосима, който презира царя и твоята власт: той се отрече от воинския чин, в който беше облечен от цар Траян, и хвърли оръжието; нарича себе си християнин и не смята за нищо нашите богове; също така се гнуси от царските закони и презира царската власт.

   Като чул това, управителят казал:

   – Доведете този Зосима тук, в съдилището.

Тогава царските стражи отишли при Зосима, хванали го и го довели на съд.

Управителят го попитал:

   -Ти ли си Зосима?

   Христовият воин отговорил:

-Аз съм Зосима, раб на моя Господ Иисуса Христа. След това управителят казал:

   – Преди всичко кажи какъв чин имаш, а след това ще кажеш и чий раб си.

   Светецът отговорил:

   -По чин бях воин на вашия земен цар, но се отрекох от вашите пагубни богове и станах воин на небесния Цар, на Христа, истинния Бог.

   -О, пребеззаконни – казал тогава Домитиан, – Христовото име няма да ти помогне, но по-добре принеси жертва на боговете и ще ти се прости този грях против нашия цар Траян, от когото си почетен с войнски чин.

   Тогава светецът казал:

   – За нищо на света няма да принеса жертва на вашитe богове.

   След това Домитиан заповядал да отведат Христовия воин в тъмница.

   На сутринта светецът, с вързани назад ръце, отново бил доведен пред съда и управителят заповядал да го окачат на дървото за мъчения. Когато това било направено, Домитиан му казал:

   – Нечестиви Зосима, принеси жертва на боговете, или всичките ти членове ще бъдат подложени на жестоки мъки.

   Светецът отговорил:

   – Не само с думи, но и с рани няма да ме убедиш да принеса жертва на твоите богове.

   Тогава управителят заповядал на войниците безпощадно да бият светеца. Когато започнали да измъчват свети Зосима, той казал на управителя:

   – Напразно се трудят твоите слуги, защото ме укрепява Господ и аз не усещам нанасяните ми рани.

Дълго измъчвали светеца, така че земята се обагрила с кръвта му. Накрая мъченикът с висок глас извикал към Господа:

   – Господи Боже всесилни, Който седиш на престола на Своята слава, Който си създал небето, утвърдил си земята, събрал си водите на едно място, надежда наша и упование на Своите раби, чуй мене, който Ти се моля, и не допускай да бъда победен от заплахите с мъки или от самите мъки, за да могат всички невярващи в Твоето име чрез мене да познаят Тебе, Единия истинен Бог!

   Когато светецът се молел, изведнъж се чул глас от небето:

   – Бъди мъжествен, Зосима, защото Аз съм с тебе и нищо не може да те победи.

   Този глас чули Домитиан и всички, които били с него, и при това някои даже възкликнали:

   – Велик е този влъхва!

   А други казвали:

   – Той не е влъхва, а раб на Христа, неговия Бог, и наистина, велик е християнският Бог, от Когото сега беше изпратен този глас!

   Тогава управителят заповядал на четирима войници да разтегнат светеца кръстообразно на земята; а Христовият страдалец, и без това вече измъчен, издигнал очи към небето и казал:

   – Господи Боже мой, Който знаеш мислите на хората, надежда на християните, прибежище и покой на намиращите се в беди! Избави ме от пагубното коварство на твоя враг Домитиан, за да познаят всички, стоящи наоколо, че Ти си Живият Бог, съществуващ преди всички векове, че Ти си отвека.

   В това време много от събралия се народ, удивлявайки се на великото търпение на мъченика, повярвали в Христа; а управителят, виждайки това и боейки се да не се обърнат всички към християнската вяра, засрамен, гневейки се и скърцайки със зъби, започнал да размишлява с каква мъчителна смърт да погуби Христовия раб. Накрая той заповядал да донесат медно легло и под него да запалят буен огън, за да изгорят

мъченика. Когато леглото било силно нагорещено, той заповядал да положат върху него светия страдалец гол. И още щом Зосима, след като направил върху себе си кръстното знамение, се качил на леглото, Господ на часа превърнал огъня в роса; защото чрез Своите ангели Той слязъл на помощ на мъченика. И докато всички стоящи наоколо мислели, че мъченикът е загинал от силния огън, Господните ангели, като вдигнали светеца, го поставили до одъра жив и напълно невредим. Народът, виждайки това чудо, прославил истинния Бог, Който, изпращайки Своите свети ангели, избавил Своя раб от огъня; и тогава мнозина се обърнали към Христовата вяра. Управителят със срам си отишъл вкъщи, а мъченика заповядал да хванат и да държат под стража.

   Скоро след това управителят Домитиан, отивайки в Кононейския град, заповядал да водят след него вързан и светия мъченик Зосима, за да го умъртви там в мъчения.

   Като дошъл в този град и седнал на съдийското място, той заповядал да обуят Зосима в железни сандали, в които били забити остри гвоздеи,и да го вържат с желязна верига към млади необяздени коне, за да върви след тях. Светецът, завързан за конете, бягал в железните сандали с гвоздеи така, че изпреварвал и самите коне, защото с него бил Господ, Който му помагал. При това светецът казвал:

   – Господи Боже, Който даваш на нозете ми бързина на елен, дай ми търпение докрай!

   Управителят, виждайки търпението на мъченика, заповядал да го затворят в тъмница и да не му дават храна и питие, за да умре от глад и жажда. След три дни, през които светецът прекарал без храна и вода, в тъмницата влезли двама прекрасни юноши; единият от тях носел чист хляб, а другият съд с вода, и казали на светеца:

   – Приеми този драгоценен дар, изпратен ти от Господа, твоя Бог.

   Христовият мъченик ял и пил и като се укрепил телом, извикал към Господа така:

   – Благодаря Ти, Господи, че си се умилостивил към мене и не си ме презрял, но си ме наситил с Твоя небесен хляб и питие; хваля и славя Твоето величие во веки, амин.

   На другия ден управителят отново седнал на съдийското място и заповядал да доведат при него Христовия мъченик. Светецът застанал пред него със светло лице, умът му през цялото време бил устремен към Господа. Управителят се удивил, като видял, че мъченикът съвсем не се е изменил в лицето след толкова мъки, и му казал:

   – О, Зосима, тъй като ти сега явно си дошъл на себе си, принеси жертва на боговете, за да не се подлагаш повече на рани и да не умреш от мъчителна смърт.

   На това светецът отговорил:

   – Обичащият Живия Бог не смята тези мъки за нищо.

   Управителят заповядал да стържат тялото на мъченика с железни гребени. А светият мъченик, претърпявайки тези страдания, с висок глас викал към Бога:

   – Сега аз особено познах милосърдието на Твоето добросърдечие, Христе, Творче на светлината, тъй като Ти ме укрепи мъжествено да претърпя всичко и даже с дума да не покажа, че страдам, та в моите мъки още повече да познаят силата на Твоето Божество.

   Когато светецът произнесъл това, управителят заповядал да го свалят от дървото за мъчения и отново да го поставят пред него; когато това било изпълнено, той му казал:

   – Много мъчения претърпя ти заради твоя Христос, и все пак не получи никакво облекчение; и така, пристъпи и принеси макар и сега жертва на боговете.

   На това светецът отговорил:

– О, Домитиане, безчовечен и изпълнен с всяко нечестие мъчител! Започни да се боиш от небесния Бог, остави своето заблуждение и не наричай идолите богове: защото те са бесове, а не богове.

   Тогава управителят казал:

   – Ти ли, пребеззаконни човече, дръзваш да наричаш наши те богове бесове – боговете, които в определени дни празнува целият свят?

   На това мъченикът казал:

– Тези празнични ликувания, които сега се принасят на твоите богове, нека ти бъдат въздадени в ада – на тебе и на твоя цар, и на всички вярващи в тях.

   След това управителят отново заповядал да повесят свети Зосима на дървото за мъчения и да горят корема на мъченика със запалени свещи.

   Тогава страдалецът казал на управителя:

   – Не само корема, но и цялото ми тяло изгори, и пак няма да ме победиш, защото с мене е укрепяващият ме Христос: дори желая да бъда умъртвен от тебе, тъй като това е моя слава пред Христа, ако умра за Него.

   Не знаейки какво повече да направи с мъченика, накрая управителят го осъдил на смърт чрез отсичане на главата му със секира. Когато водели свети Зосима към мястото на смъртното наказание, той се молел на Господа така:

   – Господи Боже мой! Погледни към мене, грешния, и приеми душата ми с угодилите Ти отвека, защото Ти си моя слава и похвала сега и винаги, и във вечни векове!

   Когато мъченикът отишъл на мястото, на което изпълнявали смъртни присъди, той бил посечен с меч и така положил честната си глава за своя Христос. Това станало на 19 юни в Кононейския град по време на господството на Траян над римляните, а над нас, християните, при царуването на нашия Господ Иисус Христос, на Когото слава и царство во веки веков. Амин.

pravoslavieto.com; predanie.bg; rodbg