Начало Вяра.бг 27 юли: Св. вмчк Пантелеймон. Св. Седмочисленици. Успение на св. Климент, архиеп....

27 юли: Св. вмчк Пантелеймон. Св. Седмочисленици. Успение на св. Климент, архиеп. Охридски

46
0

Житие на св. великомъченик Пантелеймон

Св. Пантелеймон. Стенопис от Подгумерски манастир "Св. Димитър" във Витошката Мала Света гора.

Св. Пантелеймон.
Стенопис от Подгумерския манастир „Св. Димитър“ във Витошката Мала Света гора.

Св. великомъченик Пантелеймон се родил в гр. Никодимия. При раждането му той бил наречен Пантолеон, което значи „Лъв във всичко“. По-късно това име било заменено с името Пантелеймон, което значи „всемилостив“.

От детство още Пантелеймон бил възпитан в християнската вяра понеже майка му била християнка. Тя обяснявала на детето заповедитe Господни и се стараела да му внуши отвращение към езичеството. Но, за съжаление, благочестивата майка умряла, когато Пантелеймон бил още дете. За невръстното сираче останал да се грижи баща му. Той обаче бил ревностен езичник и редовно водел сина си в идолския храм. Уроците на добрата майка скоро се изличили от паметта на детето.

Бащата на Панталеймон се наричал Евстрогий. Отначало той дал сина си в училище. След време го поверил на знаменития лекар Ефросин, за да изучи при него лекарското изкуство. Момъкът бил твърде умен и способен. Учителят така го обикнал, че го взимал навсякъде със себе си. С него посещавал и двореца, понеже Ефросин бил придворен лекар. Император Максимилиан обикнал красивия и учен момък и заповядал на Ефросин да го учи с най-голямо старание, понеже желае да вземе Пантелеймон по-късно при себе си. Под ръководството на славния учител момъкът с успех и бързо напредвал в науката и в скоро време надминал всички свои другари.

Всеки ден Пантелеймон отивал при своя учител. Пътят му минавал покрай една бедна къщичка, в която живеел престарял християнски свещеник на име Ермолай. С този свещеник живеели и някои други християни, криейки се от езичниците, понеже в това време християните били преследвани.

Неотдавна Никодимският епископ Антим бил завършил живота си с мъченическа смърт. Свещеник Ермолай обикнал Пантелеймон и Господ му вложил в сърцето благо желание да просвети момъка със светлината на истинската вяра. Веднъж го повикал да влезе при него в къщи и започнал да го разпитва кои са родителите му, от каква вяра са, с какво се занимава той. Момъкът охотно отговарял на въпросите на добрия старец. „Майка ми бе християнка – казал той – и служеше на единия Бог. Тя умря, а баща ми е от елинска вяра и се покланя на много богове.“

– Ами ти, добри момко, каква вяра държиш? – запитал го старецът.

– Когато майка ми бе жива, учеше ме на своя закон и аз много бях обикнал вярата на християните. Но баща ми ме възпитава в елинската вяра, понеже желае да служа в двореца на нашия цар.

Като разпитал още момъка за неговото звание и занятие, Ермолай почнал да му говори за истинския Бог, за благостта на Иисус Христос, за чудесата, които Той правил, когато бил на земята, как с една дума изцерявал болни, очиствал прокажени, възкресявал мъртви.

Думите и наставленията на стареца напомнили на Пантелеймон поученията на добрата му майка, която така често му говорела за Господа. Той започнал всеки ден да се отбива при Ермолай, когато се връщал от своя учител. Св. старец продължавал да му обяснява учението и заповедите на Христа. Сърцето на момъка се възпламенило от любов към Бога. Господ в милостта Си утвърдил неговата вяра чрез едно чудно събитие.

Веднъж, като се връщал от учителя си, Пантелеймон видял на пътя мъртво дете ухапано от змия. Първото му движение било уплаха, понеже живата ехидна лежала близо до детето. Но после, като си спомнил думите на стареца за Божията благодат и могъщество, той се обърнал с молитва към Господ Иисус Христос, като призовал Неговото свето име и всесилна помощ. И изведнъж детето се събудило като че ли от дълбок сън, а ехидната умряла. Това чудесно събитие довършило наченатото от стареца. Пантелеймон повярвал с цялата си душа. Радвайки се и благодарейки на Господа, той побързал да отиде при Ермолай, разказал му за случилото се и поискал да бъде кръстен от него.

Като станал християнин, Пантелеймон молил Бога, щото и баща му да разбере истината, понеже много обичал баща си и му било мъчно, че той е още езичник. Евтрогий, като го слушал, започнал да се колебае. Накрай милосърдния Господ и него просветлил със Своята благодат.

Пантелеймон станал вече известен лекар. Мнозина болни се обръщали към него за помощ. Веднъж довели при него един сляп, който му разказал, че всички лекари в града вече го били лекували, но никой не му помогнал, и ако той го излекува, ще му плати богато. Движим от Божия Дух, Пантелеймон казал на слепия: „Изцерение ще ти даде Бащата на светлината – истинския Бог, чрез мене, недостойния негов раб. А което ми обеща, раздай го на бедните!“

Като чул тия думи, Евстрогий казал на сина си: „Сине, не се залавяй за онова, което не можеш направи! Ти чуваш, че никой лекар не можал да изцери тоя слепец. Как ти се надяваш да успееш в това?“

– Ония лекари не могли да го изцерят – казал Пантелеймон, – но голяма разлика има между техните учители и моя Учител.

Евстрогий помислил, че той говори за учителя си Ефросин, затова му казал: „Аз съм чул, сине, че и учителят Ефросин е лекувал тоя слепец, но без успех“.

Пантелеймон се прибилжил до слепеца, допрял се до очите му и казал: „В името на моя Господ Иисус Христос ти казвам: проблесни!“ В същата минута очите на слепия се отворили и той прогледнал. Поразени от тая личба на Божията сила и благодат, и Евстрогий, и досегашния слепец повярвали в Господа. Пантелеймон ги завел при Ермолай, който ги поучил на християнския закон и ги кръстил в името на Пресвета Троица.

Скоро след това Евстрогий се поминал и оставил на сина си твърде голямо наследство. Пантелеймон освободил всички свои роби, като ги наградил щедро, а имението си почнал да раздава на бедните. Всеки ден посещавал затворници, болни, нещастни и им помагал. Господ му дал сила да цери чрез Негово име всякаква болест. Нито един нещастен не си отивал от него, без да получи облекчение и помощ. Болните се стичали при него в голямо множество. Целият народ славел изкусния и безплатен лекар Пантелеймон. Това възбудило завист у другите лекари. Веднъж някои от тях срещнали на улицата слепеца, когото те не могли да изцерят. Като го видели да гледа, те се зачудили и го запитали кой го е изцерил. Той посочил Пантелеймон. „Не е чудно – казали му те. – Той е велик ученик на велик учител, на славния лекар Ефросин!“ Но хвалейки го открито, те тайно намразили Пантелеймон и почнали да търсят случай да му напакостят.

Като наблюдавали постоянно неговите действия, лекарите узнали, че Пантелеймон често посещава тъмниците, където в туй време били затворени много християни, че цери затворниците от болести, помага им с пари и сам вярва в Христа. Те побързали да се оплачат от него на император Максимиан. „Господарю – казали му те – тоя момък, за когото ти заповяда да го учат на лекарско изкуство, употребява за зло твоите милости. Той често посещава хулителите на нашите богове, помага им, пък и сам вярва в някой си Христос и Му въздава слава със своите изцеления. Ако не вземеш някакви мерки против него, той ще извърши много зло и ще отвърне мнозина от истинското богопочитание.“ За потвърждение на своите думи те довели при царя слепеца, изцерен от Пантелеймон.

– Кажи ми – попитал царят бившия слепец – как Пантелеймон ти върна зрението?

– Той се допря до очите ми, призова името на Иисуса Христа и аз започнах да гледам – отговорил изцереният слепец.

– А как ти мислиш – запитал го царят, – Христос ли те изцери или нашите богове?

– Много лекари се опитаха да ме излекуват и призоваха помощта на Ескулап, но аз от тях не видях никаква полза. А щом Пантелеймон призова името на Христа, аз веднага прогледнах. Тогава отсъди сам, господарю, кой ме излекува.

Царят не намерил какво да възрази, но при все това започнал да убеждава бившия слепец да се поклони на боговете. Но вярата на излекувания била тъй искрена и силна, че нито увещания, нито заплахи, нито самите мъчения не могли да го склонят да се отрече от Господа Иисуса Христа. Най-после царят кипнал от ярост и го осъдил на смърт. След убиването Пантелеймон откупил от войниците тялото на тоя твърд изповедник на своята вяра и го погребал.

След това царят заповядал да повикат при него Пантелеймон. Пантелеймон могъл лесно да се досети, каква участ го очаква. Мъчението и смъртта за името Христово не го плашели и той спокойно и радостно отишъл при царя. Отначало Максимиан прикрил гнева си, приел Пантелеймон ласкаво и му казал: „Какво слушам за тебе, Пантелеймоне? Казват че ти хулиш боговете и въздаваш слава на някакъв си Христос, който загинал като злодеец. Нима си забравил всички мои милости и благодеяния и стана мой враг? Не, аз не искам да вярвам на това и се надявам, че и сам ще изобличиш клеветата на твоите врагове, като извършиш пред всички жертвоприношение на великите наши богове.“

– Вярвай на онова, което се ти казали за мене, господарю! – безстрашно отговорил Пантелеймон. – Аз действително съм се отрекъл от лъжливите ваши богове и прославям Христа, защото по Неговите дела се убедих, че Той е истински Бог. Той е сътворил вселената, Той възкресява мъртви, отваря очите на слепи, на разслабени дава сила и здраве.

За да докаже на царя лъжливостта на боговете, Пантелеймон предложил да донесат един безнадеждно болен и да повикат жреците те да молят своите богове да го изцерят. Езическите жреци напразно молили боговете за болния. Но когато Пантелеймон призовал над болния името на Господ Иисус Христос, той веднага оздравял.

Като видели това чудо, мнозина от присъстващите повярвали в Господа. Но благодатта Божия не се докоснала до сърцето на царя. Идолските жреци, озлобени против Пантелеймон, казали на Максимиан: „Ако той остане жив, мнозина ще прелъсти и ние ще бъдем осмени от християните. Заповядай смъртно да го накажат, господарю!“ Максимиан започнал да увещава Пантелеймон да се поклони на боговете и го заплашвал със страшни мъчения за непослушание, като му напомнил за мъченическата смърт на стареца Антим. „Ако старецът Антим – отговорил Пантелеймон – е могъл с твърдост да понесе страданията, то толкоз повече е прилично да не се боя от тях, защото аз съм млад и телесно силен. Смъртта заради Христа е за мене блаженство.“

Тогава царят заповядал да подложат Пантелеймон на мъчения: с железни остри оръдия раздирали неговото тяло, а после опалвали раните с огън. Непоколебимо понасял мъките Пантелеймон, като непрестанно се молел и казвал: „Господи Иисусе Христе, бъди с мен и ми дарувай търпение, за да понеса тия мъчения!“ Господ чул неговата молитва и му се явил Сам, като го укрепявал и поддържал сред тежките мъчения.

Царят решил да даде Пантелеймон на зверове да го изядат. Приготвил извън града зрелище. Целият народ в определения ден се събрал да гледа как лютите зверове ще разкъсат младия християнин. Сам царят дошъл на зрелището. Той посочил на Пантелеймон разярените зверове и му казал: „Пожали младостта си и принеси жертва на боговете!“ Но Пантелеймон предпочел смъртта пред отричането от Господа. Пуснали срещу него лютите зверове. Но Господ пак му оказал своята помощ и както някога за Даниил, затворил и за Пантелеймон устата на свирепите зверове, като ги направил кротки като агнета. Те не сторили нищо на християнина, а се галели около него и лижели нозете му. Мнозина, като видели това, извикали: „Велик е Богът на християните!“ Всичко това разпалило гнева на Максимиан. Той предал на смърт тия, които дръзнали да славят Христа, а за Пантелеймон измислил ново мъчение: заповядал да го привържат към колело, снабдено с ножове. Пазен от Бога, момъкът и тук останал невредим.

– Кой те е научил на магесничество? – запитал го разгневеният Максимиан.

– Не на магесничество, а на християнско благочестие ме научи свещеник Ермолай – отговорил му св. мъченик.

Пантелеймон добре знаял, че Ермолай не ще се побои да умре за името на Христа, та затова и не мислел да крие името му.

Действително царят пратил самия Пантелеймон да доведе Ермолай. „За добро си дошъл, сине – казал старецът на дошлия при него Пантелеймон – Време е и аз да умра за Господа, защото тая нощ видях Господа, който ми възвести за това. Да вървим!“

Доведен при царя, Ермолай без най-малък страх изповядал, че е християнин. На въпроса на царя, имат ли те единомишленици Ермолай назовал двама, които живеели с него – Ермил и Ермократ. Тях също ги довели на съд.

– Вие ли отвърнахте Пантелеймон от поклонение на нашита богове? – запитал той християните.

– Сам Христос, нашият Бог призовава при Себе Си тия, които счита достойни – отговорили му християните.

– Постарайте се отново да обърнете Пантелеймон към нашите богове – казал царят, – и тогава не само първата ви вина ще бъде простена, но ще получите от мене и награда.

– Това ние не можем да направим и по-скоро сами сме готови да умрем за името на нашия Бог – отговорили твърдо всички християни.

Като казали това, те започнали да се молят и Господ им се явил и ги укрепил за подвиг. Царят заповядал да отведат Пантелеймон в тъмница, а Ермолай, Ермил и Ермократ да посекат с меч. Църквата извършва паметта на тия трима мъченици на 26 юли.

След това Максимиан отново повикал Пантелеймон. Той намислил да си послужи с измама и му казал: „Ти едничък се противиш на моята воля. Твоят учител Ермолай и приятелите му се поклониха на боговете. Сега те са наградени с велики почести. Последвай и ти техния пример!“

Но св. мъченик не повярвал на тия думи. „Заповядай да ги повикат – казал той, – бих желал да ги видя.“

– Няма ги тук – отговорил царя, – аз ги пратих в друг град да получат грамадно богатство.

– Сега ти каза истината – отговорил мъченикът. – Ти действително ги изпрати в небесния град, гдето Господ Бог ще ги награди с несметно богатство.

Царят видял, че с нищо не може да склони Пантелеймон да се отрече от Христа, и заповядал да го обезглавят. Светият мъченик тръгнал радостно на смърт, пеейки Давидовите псалми. Християните с благоговение погребали тялото му. Те описали живота и смъртта на мъченика и пратили на св. църкви повествованието, за да почитат вечно паметта на св. Пантелеймон. Това станало в 305 г.

В Светогорския руски манастир „Св. Пантелеймон“ се пази част от мощите на св. Пантелеймон. (Виж Света Гора и светогорските манастири).

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Свети Седмочисленици

Свв. Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий

IX-X век

Проповед в деня на светите Седмочисленици

„С хвалебни венци да увенчаем славните Седмочисленици, които просияха като светила и ни благовестиха Триединния Бог…“ (тропар на празника).

Св. Седмочисленици. Икона от ХVІІІ век.

Така днес светата ни Православна църква молитвено възпява паметта на светите Седмочисленици –  Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. Това е нашата свещена седморка, светозарен седмосвещник, сияйно съзвездие върху българския църковен небосклон – небесните ангели и покровители на този прекрасен столичен храм.

Значението на тяхното дело не се мери с дни, години, векове. То е над тях, защото е устроено според благата промислителна воля Божия. Защото именно Бог ни изпрати светите Седмочисленици и то точно в най-решителния, най-съдбоносния за народа ни момент. Делото на светите Седмочисленици е дело Божие още и в този смисъл, че то е имало за цел да доведе до Бога и истинското богопознание. Св. Седмочисленици бяха преди всичко апостоли на Христовото учение и проповедници на вярата в Бога.

Светите братя и техните ученици ни дадоха християнската вяра и славянска писменост. Те са възродители на славянските народи. Те ги изведоха от мрака на езичеството и на религиозното неведение и ги въведоха в пълната светлина на тогавашното познание.

Обилни са историческите податки за епохалното им дело. То започна в манастира Полихрон, където възгорени от словесен огън, богоподвижните им пръсти създадоха старобългарските писмена, а после сами и първи изписаха голата безкнижна душа. Светите Братя са превели отначало най-необходимите богослужебни книги. Те са:

Неделно (изборно) Евангелие, Апостол (изборен), Служебник, Требник, и част от Псалтира.

После св. Методий е превел Стария Завет без Макавейските книги, Номоканона, Патерик (Отечник).

Оригиналният поетичен дар на св. Константин-Кирил е блестящо разкрит в Изложение на правата вяра, Химн в чест на св. Климент Римски, Проглас към Евангелието.

Редица техни и на първите им следовници писания и днес са прочути и се съхраняват като редки глаголически и кирилски ръкописи в прочути библиотеки: Лондонско, Реймско, Асеманово, Зографско, и други евангелия, Синайски псалтир, Клоцов сборник, Енински апостол, Хилендарски, Зографски, Македонски, Киприанов и други листи.

Езикът, на който светите Братя извършили своите преводи е солонският диалект от втората половина на ІХ век. Установени са и го установиха специалисти езиковеди, изхождайки от фонетични и синтактични особености на този диалект, залегнали в Кирило-Методиевия писмен език, съхранен в първите им преводи и оригинални трудове. Знаем, че те, превеждайки свещените и боголужебни книги на старобългарски език, станаха първо просветители на словаци и моравци, а след това голямата им светлина огря българския народ, особено чрез делото на техните ученици.

Наистина тези свети мъже са Божии избраници, оръдия в ръцете на Провидението за осъществяване на велики и спасителни цели в живота не само на българския народ, но и на цялото славянство.

И азбуката, която по Божие внушение и съдействие бе изнамерена; и езикът, който те чрез делото си увековечиха; и свещените книги, които те преведоха и ни дадоха; и школите, които чрез учениците си създадоха; и народната писменост и литература на които положиха началото, и разпространението на християнската вяра между славянските народи – всичко това най-красноречиво говори, най-силно и убедително доказва, най-вярно свидетелствува за тяхното богоизбраничество, за тяхното пратеничество, за тяхното апостолство!

Трябва да се изтъкне и друг един факт: св. Седмочисленици не само бяха проповедници на една вяра, но и бяха духовници, нещо повече – хора светци. Такива ни ги представят и техните най-ранни житиеписания и техните богослужебни последования. Преди всичко те убедено вярваха и твърдо изповядваха вярата си в Бога. Те бяха по живот чисти и святи. Те бяха мъченици, подвижници и чудотворци.

Вижте св. Кирил-Константин Философ: учеността му е изключителна, мъдростта му е необикновена, целомъдрието му – удивително, трудолюбието му – изключително, волята му –  несъкрушима!

Вижте и св. Методий: благочестието му е достойно за похвала, ревноста му в благочестието – равноапостолска, предаността му на волята Божия – себежертвена, обичта му към еднокръвните славянски братя – безпределна!

Св. Климент Охридски е най-даровитият, най-вдъхновеният, най-плодовитият писател на своята епоха. Той е вдъхновен учител и красноречив проповедник. Под неговото перо са излезли множество похвални слова и поучения за Господски, Богородични и светийски празници, общи слова за мъченици и апостоли, духовни песни и преводи на богослужебни книги. Не всички трудове на св. Климент са открити и изследвани. Например учени скоро откриха, че великият светител е писал трипесници за Постния триод. На св. Климент се приписва съставянето на на т. н. Клоцов сборник. Предполага се, че той е участвувал и в съставянето на Синайския требник, а към края на живота си превел и Цветния триод.

Духовният ръст на св. Климент като строител на българската църква се откроява величествено на фона на неговото архиерейско служение.

В 893 година, на историческия събор в Преслав, св. Климент бил възведен в епископски сан на Дебричко-Величката епархия. Тази епархия обхващала днешно Кичевско и съседната Охридска покрайнина, а може би и Дебър. Така той станал първи епископ на български език и било поставено началото на българската църковна йерархия.

Свети Наум придружавал св. Климент в Девол като негов помощник. Работил неуморно в Преслав и основал школа. Той също просиял в святост пред Бога и човеците. В 910 г. починал в изградения от него манастир край Охрид, където мощите му и досега си остават неоткрити, но въпреки това вършат дивни чудеса.

Св. Горазд бил моравец по рождение и назначен от св. Методий за негов заместник като моравски епископ. След като бил свален и прокуден от престола, св. Горазд намерил топъл прием в България. Тук той се отдал на благовестие в югозападните ни предели. Руският пътешественик Виктор Григорович видял храм и манастир на св. Горазд близко до гр. Берат в Албания, където, според неговите думи мощите на светеца почиват неоткрити. По тези места най-вероятно ще да се е подвизавал и св. Сава.

Св. Ангеларий е бил един от спътниците на св. Климент след изгонването им от Моравия. Изтощен от непосилни трудове, наскоро след пристигането си в България, той починал в Плиска.

Братя и сестри, на славянския небосвод няма по-светли имена и по-лъчезарни образи от тия на Светите Седмочисленици.

Величествено, гигантско, изключително и безсмъртно е тяхното дело, както за нашия народ, така и за целия славянски свят!

Затова, като чествуваме днес достойно паметта на св. Седмочисленици и ги прославяме с похвални венци заради тяхното дело, нека се окажем достойни за техните завети и да подражаваме на живота им.

А кои са техните завети? Това са: вяра в Бога, твърдо изповядване на православието и любов към знанието и просветата. Времето, в което живеем има нужда от хора с тяхната духовна сила, с тяхната духовна култура.

Около себе си не виждаме нищо утешително, не виждаме силната вяра и надежда в Бога на светите Седмочисленици, не виждаме тяхното идеално и безкористно служене на народа. Затова да обърнем погледите си към тях, творците на нашата земя, които с евангелието и кръста я благоустроиха и издигнаха. Каква по-сърдечна, дълбока и искрена почит бихме могли да въздадем на светите Седмочисленици от тази, да останем верни на заветите им. Нека те да бъдат винаги, като ги почитаме молитвени застъпници на нашия народ пред Бога, за да бъде той просветен и издигнат, благочестив, обществено здрав, държавно укрепен и да служи на делото на мира и братството.

Затова да завършим молитвено днешното им богослужебно чествуване със заключителните слова на техния църковен тропар:

„Непоколебими стълбове на Българската църква и боговдъхновени поборници на нашето слово… молете се на Христа Бога да утвърди нашата Църква и да дарува на душите ни мир и велика милост.“

Амин!

Свещеник Иван Найденов от храм „Св. Седмочисленици“ – София.

Ново свидетелство за св. Климент Охридски Чудотворец, починал на 25 юли 916 г. като епископ Велички и на целия Илирик

Св. Климент Охридски, стенопис от Чекотинския манастир.

Св. Климент Охридски
Стенопис от Чекотинския манастир

За живота на св. Климент има редица извори на различни езици и много изследвания, обхванати в отделни библиографии.

Според „Охридската легенда“ той е „родом от европейските мизи, които народът знае като българи“, следователно е от българските славяни. Той е сред първите ученици на св. Кирил и Методий (от Олимп в Мала Азия до Рим) и след смъртта им продължава тяхното дело повече от 30 години в своята Родина ­ България. От столицата Плиска св. Климент е изпратен от българския владетел св. княз Борис-Михаил в областта Кутмичевица като учител на българския славянски език сред местното население, за да го просвети в християнската вяра. Резултатът е известен: около 3500 ученици са подготвени за поддякони, дякони и свещеници, за да проповядват Христовата вяра сред новопокръстените българи.

От 893 г. до смъртта си той е епископ на български език. В науката от 150 години се спори къде е била епископската му катедра Величка, защото в титулатурата му се споменават две епархии: Тивериуполска и Величка. В последните изследвания се предполага, че втората епископия била или в Родопите, или по реката Вардар, но няма точни данни за това.

Нов извор от Ватиканската библиотека посочва два безспорни факта: седалището на св. Климент след 906 г. и датата на неговата смърт. В документа се казва следното:

„Епископия Велаграда или Велеграда (Берат) и Канина, Северен Епир. Град в Албания, сега Берат. Епископия първо към Драчката митрополия, наричана Пулхериуполска, после Велеградска митрополия към Охридската архиепископия, а от 1767 г. към Цариградската патриаршия с митрополитски титул „Пречестен и Екзарх на цяла Албания… Епископи: 1. Филарет, неизвестно кога, 2. Серафим, също неизвестно, 3. Сергий 16 април 878, 4. Даниил, 5. Климент ­ 906 ­ 25 юли 916 г.“

Този неизвестен досега извор показва няколко нови факта:

1. Епископ Сергий, славянин и ръкоположен от български епископ Георги, е светителствал тук, а не в Белград на Дунава, който тогава също е бил в българската държава.

2. Епископ Климент е приел Величката епископия едва през 906 г. и останал там до своята кончина.

3. За първи път научаваме точната дата на неговата смърт ­ 25 юли, докато преди това се знаеше датата на неговото погребение ­ 27 юли 916.

Новият извор има важно значение за науката. Той не само разрешава някои спорни проблеми, но ще послужи за преоценка на дискусионни въпроси от българската и общобалканската история и култура.

Сега по-ясно се разбира кога и защо св. Климент на два пъти е приемал епископски седалища, както знаехме от изворите. Още през 893 г. той е избран от българския владетел Симеон за епископ и вероятно е светителствал в Струмица (Тивериупол) до 906 г. Наръшкият надпис от 904 г. на каменна плоча на около 20 км от Солун очертава „Граница между ромеи и българи при Симеон“. В „Дюканжовия“ Списък на българските архиепископи пише изрично:

„Климент, като станал епископ на Тивериупол и (или) Велика, сетне бил натоварен от Бориса, цар на българите да надзирава и третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина и (или) Тасипият.“ (Й. Иванов. Български старини из Македония 1931, с. 565), а в „Охридската легенда“ (Краткото житие на св. Климент), вероятно писано на български език и преведено и преработено от архиепископ Димитър Хоматиан Охридски и на цяла България, се добавя и следващото въздигане на общобългарския светител: „Климент е възведен на епископския престол, като бил поставен за епископ на целия Илирик и на владеещия тази земя български народ“ (Й. Иванов 1931:318).

Тук няма да се спираме на множество други въпроси, които биха могли да бъдат поставени. Бихме могли само да насочим вниманието си към известното сведение от „Българската легенда“ или Пространното житие на св. Климент, също преведено от български извори и може би допълнено от архиепископ Теофилакт Български ХI-ХII век. Той нарича св. Климент „протос епископос тис вулгарикис глоссис“. Това би могло да се преведе по няколко начина: „пръв епископ на български език“, но и като „пръв (т.е. главен) епископ на българския народ“.

Вторият превод отговаря повече на смисъла и на изворите. Думата „глосса“ може да се преведе и като „език“, но и като език на народа, който го говори, т.е. и като „народ“, както е посочено в „Охридската легенда“.

Накрая, но не на последно място, защо св. Климент е известен като „Охридски“, след като в най-старите извори е наречен „Велички“?

Отговорът е много ясен и недвусмислен. Българските владетели изпратили св. Климент като учител в българската крепост Девол, дали му там три големи къщи, както и места за отдих в Главиница и Охрид. С тези средства и на тези предоставени места св. Климент построява манастир в чест на св. Пантелеймон в Охрид, където обичал да се връща от Велика в усамотение и покой. Там със собствените си ръце подготвил гроба си, в който бил погребан на 27 юли 916 г. Тъй като светите му мощи се пазели в създадения от него Охридски манастир и извършвали и продължават да извършват чудеса, св. Климент е известен като „Охридски чудотворец“.

Ст.н.с. Трендафил Кръстанов

pravoslavieto.com; rodbg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете Вашия коментар
Моля въведете Вашето име тук