От Матея Свето Евангелие чтение

„И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен.

И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето.

А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се!

Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди.  И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме!
Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни?

И щом влязоха в кораба, вятърът утихна.
А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска.“

Ходене на Иисуса по водата (Мат. 14:22-34)

Проповед за неделя 9 след Петдесетница

В днешната девета неделя след Петдесетница в нашите църкви се чете откъс от Евангелието на Матей (4:22-34) за ходенето на Христос по водата. Това чудо е може би най-трудното за разбиране в целия Нови Завет. Вървенето по повърхността на водата противоречи на основния закон на вселената – закона за притеглянето. В спор атеистите винаги припомнят този случай и тяхните ехидни усмивки не са случайни.

След убийството на св. Йоан Кръстител Иисус извършва чудото с умножаването на храната на 5 000 души в пустинята. После Той нарежда на Своите ученици да се качат в кораба и да преминат на другия бряг на Генисаретското езеро, за да изпрати тълпите у дома. По този начин Спасителят се грижи за сигурността както на апостолите, така и на хората, които Го следват, за да чуят Неговото слово.

След като разпуска хората, Христос се изкачва на едно възвишение, за да се моли сам през нощта. Всъщност Той има намерение да се моли, преди тълпите да Го обкръжат и последват. Само тук и в пасажа за Гетсимания (26:36-44) евангелист Матей споменава за Негова молитва. А св. Лука описва седем пъти как Иисус се моли във важни моменти на Неговото служение (Лук. 3:21; 5:16; 6:12; 9:18; 9:29; 11:1; 23:46).

Но какво става с апостолите? В Галилейското езеро започва да вилнее една от внезапните бури, които често настъпват там. Вятърът и вълните блъскат кораба или по-скоро ладията. Дори и денем това би било голямо изпитание за учениците, които нито могат да сложат платно, нито могат да гребат успешно. А всичко става нощем, по време на четвъртата стража. През тази епоха евреите делят нощта на четири стражи, като четвъртата е призори, когато се развиделява. Апостолите, които отчаяно се мъчат да спасят себе си и кораба, изведнъж съзират нещо страшно и необикновено – някакъв човек върви по вълните. Това противоречи на елементарната логика. За секунда в съзнанието им нахлува всичко, което са чували и запомнили за вампири, призраци, привидения. Те изкрещяват от ужас, но „призракът“ проговаря и бърза да ги успокои, че Той е техния Учител и не трябва да се боят. Тази среща на Христос с тях в езерото напомня за по-късното Негово явяване след Възкресението и съдържа същите елементи – страха на учениците, които не очакват да видят Спасителя, и Неговото уверение, че Той е с тях.

Петър – най-пламенният апостол, който често реагира импулсивно, не познава гласа на Странника или не Го вижда ясно през бурята. Той не е съвсем уверен в думите на Христос и казва: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата“ (ст. 28). Петър търси доказателство и моли за разрешение, а не тръгва на своя глава. Първите му стъпки по водата са уверени, но вихърът, дъждът, бездната под него изведнъж помитат неговата увереност. Петър пропада във водата, започва да се дави и извиква: „Господи, избави ме!“ Тогава Иисус протяга ръка и го спасява с думите: „Маловерецо, защо се усъмни?“

Името Петър на гръцки означава „камък“. Този епизод ни показва един променен Петър, който се преутвърждава от Господ във вярата като „човек на камъка“, след като е започнал да потъва като камък поради недостатъчна вяра. Самият Петър едва ли би могъл да обясни защо се е усъмнил и се е поддал на естествените си инстинкти. За секунда той загубва вярата си в Иисус. Вяра, която трябва да е постоянна, когато всичко се променя и да е трайна, когато всичко се разпада. Апостолите, които са очевидци на станалото, се покланят пред Иисус и изповядват, че Той е наистина Син Божи (ст. 33). „Сърцето им се беше вкаменило“, допълва св. Марк (6:52). Пълното разкриване и утвърждаване на тяхната вяра още не е настъпило. Малко по малко, събитие по събитие Христос отваря очите им за вярата. Следва ново чудо – щом Иисус влиза в кораба, вятърът бързо утихва (Марк. 6:51).

Бог, Който простира небесата, ходи по морското висине (Йов 9:8). Древните евреи смятат, че морето е обиталище на бесовски сили и място на хаоса, което прави за тях ходенето на Христос по водата още по-голямо чудо. Когато се кръщава в реката Йордан, Спасителят влиза във водната стихия. Когато върви по Генисаретското езеро, Той се издига над същата стихия.

Където има буря, Бог дава покой; където има смут и отчаяние, Той предлага мир и надежда. Чудото с ходенето по водата дава отговор на въпроса на Йов: „Даде ли Той тишина, кой може я смути?“ (34:29). Животът е море, корабът е Църквата, кормчията е Христос. „Господи, избави ме“ трябва да е молитвата на всеки от нас – молитва, на която Господ се отзовава с призива: „Дойди“. Когато потъваме в бездната на страховете и проблемите, нека протегнем ръка към Иисус и да влезем в кораба на вечния живот. Той е там, Той ни очаква, Той жадува за нас!

Архим. Павел Стефанов

Житие на св. мъченици Агатоник, Зотик, Теопрепий и други

Някой си Евтолмий бил пратен в малоазийската област Понт да преследва християните. В гр. Карпен той убил Зотик с учениците му. А като се върнал в Никодимия, той уловил Агатоник, който бил от знатен род и още други християни, в числото на които били Теопрепий, Акиндин, Зенон и Севериан, и ги завел в Тракия, гдето тогава император бил Галерий.

По пътя в местността Потам убил Зенон, Теопрепий и Акиндин, понеже вече не могли да вървят от нанесените им по-преди рани и от изтощение.

Близо до Халкидон убил и Севериан. Агатоник и останалите били доведени в Силиврия. Подложени на изтезания, те били обезглавени по заповед на Галерий.

Мощите на св. Агатоник още във времето на император Констанций били пренесени в Цариград и поставени в храма, посветен на негово име, а главата му останала в Силиврия.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Страдание на света мъченица Евлалия

При царуването на езическите императори, когато цялата вселена била омрачена от елинското безбожие, в испанския град Баркинон[ живеела една девица на име Евлалия, дъщеря на родители християни. Още от детските си години тя обикнала нашия Господ Иисус Христос от цялото си сърце. Живеела заедно с родителите си в едно село, което се намирало на доста голямо разстояние от града. Родителите много обичали Евлалия заради кротостта, смирението и ума ѝ, превишаващи годините ѝ. Евлалия била обучена в книгите и имала твърдото намерение да служи на Господа в непорочно девство. И светицата се упражнявала в четене на книги и в славословие на Бога ден и нощ, обитавайки отделна килия заедно със свои връстнички.

Когато Евлалия навършила четиринадесет години, император Диоклетиан повдигнал жестоко гонение срещу християните. В град Баркинон пристигнал управителят Дакиан; там той принесъл мерзки жертви на нечестивите си богове, след което започнал да издирва християни, за да ги принуди да прикадят с тамян идолите. Поради това в града настанал голям смут, тъй като християните били насилствено извличани от домовете си и принуждавани с мъчения към идолопоклонство. Скоро всичко това станало известно и по всички околни селища.

Когато девицата Евлалия чула за всичко това, тя се преизпълнила с голяма духовна радост и казала с весело лица:

– Благодаря Ти, Господи Иисусе Христе! Слава на Твоето пресвето име, защото получих това, към което се стремях. Вярвам в Теб, Владико мой, че с Твоята помощ ще се изпълни желанието на сърцето ми.

Когато родителите на Евлалия, а също и девиците, които били при нея, чули тези думи на светицата, не разбрали за какво говори и я запитали коя е причината за веселието ѝ, какво е получила и какво желае. Но тя не им казала нищо, таейки в душата си своите намерения. И всички се удивлявали, защото светицата имала обичай да не скрива нищо от това, което научавала относно святата вяра, но преразказвала на всички за тяхна полза всичко това, което сама разбирала от книгите, просвещавана от Божията благодат, поради което и всички я обичали като собствената си душа. А Евлалия тогава не разкрила мислите си, за да не срещне препятствие при изпълнение на намеренията си от страна на баща си и майка си, които извънредно много я обичали.

Когато настъпила нощта и всички спели (и вече станало по първи петли), светата девица излязва тайно от дома си, при което никой не забелязал излизането ѝ и се отправила към града, цялата изпълнена от любов към своя небесен Годеник – Христа Господа, имайки твърдо намерение да положи душата си за Него. И това нощно пътешествие не ѝ се струвало страшно, както това става обикновено при всички млади девойки, боящи се да излязат нощем от дома си. Като възложила цялото си упование на Бога и като решила твърдо да умре за Него, светицата не обръщала внимание на нощната тъмнина и не се смущавала нито от нощните привидения, нито от зверовете, изпречващи ѝ се по пътя; но подобно на елен, стремящ се към водни извори, и тя се устремила по каменистия път с босите си нозе, непривикнали към такъв суров път.

Света Евлалия пристигнала в града, когато вече било ден. Минавайки през градските порти, тя чула зова на глашатаите, канещи народа на зрелище. Тя се устремила към мястото на това зрелище, което се намирало в центъра на града. Там светицата видяла управителя Дакиан, седящ на висок трон. След като с усилие си пробила път през народа, светицата се изправила пред управителя и казала със силен глас:

– Ти, неправеден съдия, който седиш важно на високия престол и не се боиш от Бога, пребиваващ по-горе от всички! За това ли седиш важно тук, за да погубваш невинни хора, които Бог е създал по Свой образ и по Свое подобие, за да Му служат. Ти ги увличаш към служение на сатаната и предаваш на смърт тези, които не те слушат.

Управителят, като видял толкова голяма дързост у младата девица, казал:

– Коя си ти, която се осмеляваш да се явиш пред нашето съдилище, без да си призована, и произнасяш думи на укор в лицето ни, и се противиш на императорската заповед?
А светицата с голямо дръзновение отговорила:

– Аз съм Евлалия, рабиня на Господ Иисус Христос, Който е Цар на царете и Господар на господарите; уповавайки се на Него, не ме досрамя самоволно да дойда и да те изоблича. Защо постъпваш толкова неразумно, презирайки Бога, Който е сътворил всичко: небето, земята, морето и всичко, което е на тях и в тях; защо се покланяш на дявола, а и освен това, с различни мъчения принуждаваш и хората, служещи на истинския Бог, да се покланят на идолите, които не са богове, а бесове? Заедно с тях ще бъдете предадени на вечен огън и всички вие, които им се покланяте.

Управителят, като се преизпълнил с гняв, веднага заповядал да бият съблечената девица по гърба без милост с дъбови тояги. И когато Евлалия била бичувана, управителят казал:

– Окаяна девойко! Къде е твоят Бог? Защо не те спасява от тези побои; и защо си толкова обезумяла, че дръзваш да говориш за неща, които не те засягат? Признай, че стори това поради неопитност, не знаейки колко голяма е властта на съдията; тогава ще получиш прошка; защото и на мен ми е жал да предавам такава млада, красива и благородна на жесток побой.

А светицата отвърнала на това:

– Присмивам ти се, защото ме съветваш да излъжа, че като че ли поради незнание съм дръзнала да отида на мъчения заради моя Бог и че като че ли не съм знаела колко голяма е властта ти. Кой не знае, че властта на всеки владетел е временна; подобно на това, както човек днес живее, а на следващия ден умира, така и властта му е изменчива. А властта на моя Господ Иисус Христос е безкрайна, тъй като и Самият Той е вечен. Не желая да лъжа, защото се страхувам от моя Владика, Който ще предаде на изгаряне в огнената геена всички лъжци и беззаконници; а моята девическа младост ще се украси още повече и моето благородство ще се увиличи още повече, ако приема страдания заради моя Господ. Знай, мъчителю, че не чувствам болка от причиняваните ми страдания, благодарение на защитата на Христос, моя Владика, Който в деня на Страшния съд ще те осъди според делата ти на вечни мъки.

Управителят още повече се разгневил от тези думи на мъченицата и заповядал да я окачат на кръстообразно направено дърво за мъчения и да стържат с железни гребени чистото ѝ девическо тяло, докато цялата ѝ кожа не бъде свалена от нея. А светицата посред тези страдания викала към Бога, казвайки:

– Господи Иисусе Христа! Чуй ме мен, недостойната Ти рабиня, и прости съгрешенията ми! Укрепи ме сред мъченията, които приемам заради Твоето свято име, за да бъде посрамен дяволът заедно със слугите си.

А управителят ѝ казал:

– Къде е Този, към Когото викаш? По-добре послушай мен, безумна и окаяна девойко, и принеси жертва на боговете; тогава ще бъдеш оставена между живите; защото, ето, смъртта ти вече приближава и няма никой, който би могъл да те избави.

А света Евлалия му отговорила:

– Да не видиш никакво добро, светотатец, бесноват и преизпълнен с пагуба човече! А аз в никакъв случай няма да отстъпя от моя Бог, защото Този, към Когото викам, се намира тук; но ти не Го виждаш поради нечистотата си, заради която си недостоен да Го видиш. Той ме укрепява, така че аз считам за нищо мъките, които се осмеляваш да ми причиняваш.

Тогава управителят заповядал да обгарят светицата със запалени свещи, заповядайки да я горят дотогава, докато умре.

Бидейки обгаряна, мъченицата се преизпълнила с радост и високо изрекла словата на псалма:

– Ето, Бог е мой помощник; Господ подкрепя душата ми. На враговете ми Той ще въздаде за злото; изтреби ги Ти с твоята истина. С усърдие ще Ти принеса жертва, ще прославя името Ти, Господи, защото е благо, защото Ти ме избави от всички неволи.

Докато светицата се молела с тези думи, огънят от свещите се обърнал срещу слугите и силно обгорил лицата им, така че те паднали на земята. Когато светицата видяла това, устремила взора си към небето и още по-силно казала:

– Господи Иисусе Христе! Чуй молитвата ми и прояви милосърдието Си върху мен; причисли ме към Твоите избраници за успокоение във вечния живот. “Покажи ми личби за добро, та да видят ония, които ме мразят, и да се засрамят”, а вярващите в Теб, нека да прославят Твоята сила.

Като се помолила така, светицата предала духа си на Бога; и всички видели една гълъбица, бяла като сняг, която излетяла от устата ѝ и се устремила към небесата. Всички, които видели това, много се изумили. А християните (каквито имало много сред народа) се радвали, че са се сподобили да имат на небесата ходатайка пред Господа и от своя град.

Когато управителят видял, че мъченицата вече е умряла, много се засрамил, бидейки победен от младата девица и като станал с гняв от съдилищното място, се отправил към дома си. Управителят наредил да оставят тялото да виси на дървото за мъчения и поставил стражи, за да не може никой да го снеме. Управителят казал:

– Нека да виси на дървото дотогава, докато не я изядат птиците и не разпилеят костите ѝ.

А когато управителят си тръгнал и тялото на светицата все още било на дървото, внезапно завалял сняг и покрил като с бяла дреха честното тяло на светата мъченица. А стражите били обхванати от страх; като отстъпили и наблюдавали отдалеч, ужасявайки се от всичко случващо се.

Междувременно родителите на светицата узнали всичко. Като станали сутринта и като не видели в дома си любимата си дъщеря, изпаднали в голямо смущение и започнали да я търсят навсякъде. Чак около пладне узнали, че дъщеря им е умряла за изповядването на Христовото име и още виси на дървото за мъчения; тогава те с горчиви сълзи побързали да отидат в града. Като видели светицата мъртва, разпната кръстообразно на дървото и покрита със сняг, родителите ѝ много плакали, съкрушавали се и ридаели с горчиви сълзи; но заедно с това те се радвали, че любимата им дъщеря е приела мъченически венец и е влязла в чертога на небесния Жених. Те възнамерявали да вземат тялото на Христовата мъченица при себе си, но не били допуснати до него от стражите. Като гледали светицата отдалеч, те плачели, а заедно с това и се веселели духом.

На третия ден през нощта няколко благочестиви мъже взели честното тяло на светата мъченица (стражите не забелязали това) и го повили в чиста плащаница с аромати в присъствието на родителите ѝ, които умивали със сълзи тялото на скъпата си дъщеря. А свети Филикс (пострадал по-късно заради изповядването на Христовото име) като гледал лицето на умрялата мъченица, рекъл със сълзи на радост:

– Господарке Евлалия! Ти се способи да получиш мъченически венец преди нас!

Когато Филикс казал тези думи, лицето на девицата, което вече три дни било мъртво, се усмихнало като живо и го по-гледнало. След това всички, които били там, започнали да пеят словата на псалма:

“Викат (праведниците), и Господ слуша и ги избавя от всичките им скърби”.

И погребали с чест тялото на светата мъченица Евлалия, прославяйки Бога Отца и Единородния Му Син, Господа Иисуса Христа, и Светия Дух, Единия Бог в Троица, Царството на Когото е безкрайно и пребъдва във вечни векове. Амин

В памет на преподобната Антуса

Бащата на света Антуса дълго я уговарял да се омъжи, но тя не се съгласявала и когато след смъртта му станала свободна, раздала всичкото си имущество на бедните, на църкви и на манастири. Тя станала майка за множество сираци и защитница на вдовици. Благочестивата императрица Ирина неведнъж усилено я молила да живее заедно с нея и да участва в управлението на империята, но тя решително се отказала от това. Докато живеела в двореца, отгоре носела богати одежди на царска дъщеря, а под тях – власеница; употребявала оскъдна храна и пиела само вода, като в очите ? винаги имало сълзи, а на устата ? – църковни песнопения. После, когато приела пострижение в Омонийската обител от ръцете на свети Тарасий, тя станала монахиня и оттогава нито тя самата излизала от обителта, нито разрешавала на някоя от сестрите. Не пропускала нито едно църковно богослужение, като се лишавала от почивка, не губела бодростта в молитвата и не отслабвала в молитвените бдения, като сълзи на съкрушение винаги течали от очите ?. Смирението ? превишавало всякаква мярка, тъй като тя служела на всички сестри, чистела църквата, носела вода, по време на трапезата никога не сядала на масата и прислужвала на другите. Като прекарала по този начин целия си живот, преподобната с голямо богатство от добродетели заминала при Господа, на 52 години.  

pravoslavieto.com; rodbg