Роден е на 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му Пенка умира скоро след раждането му. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков. Друга версия за произхода на псевдонима, с който ще бъде запомнен в българската литература, е родът на неговата майка – Буюклиеви, в превод от турски – Славейкови.
Учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за неговото възпитание изиграва запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение „Акатист на три светители“ е запазено.
Просветна и литературна дейност
През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен.[ От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове – Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали).
Развива широка културно-просветна дейност. До 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853 – 1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856).[ Докато е учител в Търговище издава българския сатиричен вестник „Гайда“.
След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източнобългарско наречие) от Българското библейско дружество[, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия, е отпечатан в Цариград през 1871 г. За значението на тяхното дело пише синът му Пенчо Славейков:
Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.
Цариградската Библия 1871 г. (голям формат) – първото пълно издание на Библията на модерен български, превод от колектив, ръководен от Петко Славейков и д-р Лонг (методистки мисионер от САЩ)
Славейков се очертава като най-известния български писател по онова време в Цариград. Издава повече от 60 книги (български и преводни) и периодика:
- вестници: „Гайда“ (1863 – 1867), „Македония“ (1866 – 1872)[, „Шутош“ (1873 – 1874), „Костурка“ (1874);
- списания: „Ружица“ (1871), „Пчелица“ (1871), „Читалище“ (1872 – 1873), „Звънчатий глумчо“ (1872).
Той е сред ръководителите на църковната борба. По-късно е учител в Българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.
За статията „Двете касти и власти“[ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
След пътуване до Македония Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин през 1874 г., където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876). За кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.[
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история) – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“).
П. Р. Славейков е познат и като основоположник на българската литература за деца, автор на учебници, проявява се като географ, историк и мемоарист.
Иван Мърквичка. „Портрет на Петко Славейков“
Той е също така преводач, филолог, фолклорист. Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните си пословици (17 000 на брой). Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Малко известен факт е, че той е автор и на първата запазена и до наши дни готварска книга. Пише под множество псевдоними.
Началната страница на първата готварска книга на български език „Готварска книга или поставления за всякакви гостби, според както ги правят в Цариград“, написана от Петко Славейков и публикувана в 1870 година в печатница „Македония“ в Цариград.
През 1875 г. Славейков става дописен, а през 1884 г. – почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
Политическа дейност (1878 – 1895)
След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия.
Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880 – 1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884 – 1885) в новия кабинет на Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България.
Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880 – 1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).
Петко Р. Славейков умира в София на 13 юли 1895 г.
Паметта за Петко Славейков е свързана с три музея – София, Трявна и Велико Търново и с множество паметници. В Трявна едно от училищата носи неговото име, а на централния площад е поставен негов монументален паметник.
Цитати от и за Петко Р. Славейков
От него
- Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.
- Не сме народ ние, не сме народ, а мърша…[
За него
- Писател, поет даровит, … Славейков пренесе като твърд гранит всички бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и громко слово. — Иван Вазов
wikiquote.org; rodbg
